Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 62

Около месец по-късно този документ ми бе предаден и аз изпратих копие от него на мисис Феърфакс, която отговори, че е доволна от получените сведения и че ще мога след две седмици да постъпя като гувернантка в дома й.

Започнах да се стягам за заминаването; двете седмици се изнизаха неусетно. Дрехите ми не бяха кой знае колко, но за мен бяха напълно достатъчни; за един ден (последния преди отпътуването) можах да си приготвя куфара — същия, с който преди осем години пристигнах от Гейтсхед.

Завързаха куфара ми с канап и заковаха на него картонче с името ми. След половин час носачът трябваше да го отнесе в Лоутън, а аз щях да се упътя натам рано сутринта на другия ден, за да хвана дилижанса. Изчетках черната си рокля, с която пътувах, приготвих си шапката, ръкавиците и маншона, прегледах всички чекмеджета, за да проверя дали не съм забравила нещо, и накрая, когато нямаше вече какво да правя, седнах да си почина. Но макар да бях прекарала целия ден на крак, не можех да остана на едно място дори за миг — бях много развълнувана. Нали този ден се затваряше една страница от живота ми, а на следния се откриваше нова: не можех да мигна през тази нощ; трябваше да наблюдавам трескаво как става преходът към новия период.

— Мис — каза прислужницата, срещайки ме във вестибюла, където бродех като неспокоен дух, — някой долу пита за вас.

„Сигурно е носачът“ — помислих си аз и тозчас се завтекох надолу към кухнята. Когато минавах покрай малката приемна или учителската стая, вратата на която беше полуотворена, някой изскочи оттам.

— Тя е, сигурна съм! Бих я познала, където и да е! — възкликна някаква особа, която ми препречи пътя и ме хвана за ръката.

Взрях се в нея: пред мен стоеше жена, облечена като прислужница в богатска къща; изглеждаше омъжена, но беше още млада, много симпатична, с черна коса, черни очи и румено лице.

— Хайде, отгатнете коя съм! — каза тя; гласът и усмивката й ми се сториха познати. — Надявам се, че не сте ме забравили съвсем, мис Джейн.

След миг аз възторжено я прегръщах и целувах.

— Беси! Беси! Беси! — повтарях аз, а тя ту се смееше, ту плачеше.

Влязохме в приемната. До камината стоеше тригодишно момче с карирано костюмче.

— Това е моето момченце — веднага ми обясни Беси.

— Значи, вие сте омъжена, Беси?

— Да, станаха почти пет години, откак съм омъжена за Робърт Лийвън, нашия кочияш; освен Боби имам и малко момиченце, кръстих го Джейн.

— Сигурно вече не живеете в Гейтсхед.

— Живеем в къщичката на вратаря; той си отиде.

— Е, как са всички там? Разкажете ми всичко за тях Беси! Но първо седнете. А ти, Боби, ела да седнеш на коляното на леличка! — Ала Боби предпочете да се сгуши до майка си.

— Но вие, мис Джейн, не можете да кажете, че много сте порасли и напълнели — продължи мисис Лийвън. — Изглежда, в училището не са ви гледали съвсем добре: мис Илайза е с цяла глава по-висока от вас, а пък от мис Джорджиана вие сте два пъти по-слаба.