Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 54
Шарлот Бронте
„Колко тъжно е да лежиш боден сега и да знаеш, че те очаква смърт. Светът е хубав и сигурно е много тежко да го напуснеш и да отидеш неизвестно къде!“
Сега за пръв път се опитах по-настойчиво да разбера втълпяваните ми представи за рая и ада, за пръв път се обърках и стъписах; за пръв път, като се вгледах в миналото и в бъдещето, аз се видях сред неизмерима бездна. Имах само една опорна точка — настоящето; всичко останало ми приличаше на безформени облаци и зееща пропаст и аз потръпнах при мисълта, че може да се подхлъзна и да падна в този хаос. Докато си мислех така, чух как се отвори входната врата; оттам излязоха мистър Бейтс и една от болногледачките. Той се качи на коня си и замина, а жената вече се готвеше да затвори вратата, когато изтичах при нея.
— Как е Хелин Бърнз?
— Много зле — отвърна тя.
— За нея ли бе дошъл мистър Бейтс?
— Да.
— И какво казва той?
— Казва, че тя няма да бъде още дълго тук.
Ако бях чула тази фраза предишния ден, тя щеше да извика у мен само мисълта, че Хелин се готви да си върви в къщи, в Нортъмбърланд. Не бих доловила в тези думи намека за близката й смърт; но сега разбрах това веднага. Разбрах ясно, че дните на Хелин Бърнз са преброени и че тя ще се пресели в царството на душите — ако има такова царство. Обзе ме ужас, сетне почувствувах пристъп на силна скръб, после желание или просто потребност да я видя. Попитах в коя стая лежи.
— Тя е в стаята на мис Темпъл — отговори болногледачката.
— А може ли да отида да поговоря с нея?
— О, не, дете! Едва ли ще може, пък и време е вече да се прибираш; ще се простудиш, ако стоиш навън, когато пада роса.
Болногледачката затвори входната врата; аз тръгнах по страничния вход към класната стая и пристигнах там точно навреме — бе девет часът и мис Милър подканяше ученичките да си лягат.
Около два часа по-късно, може би към единадесет, аз все още не бях заспала и тъй като в спалнята цареше тишина, реших, че всичките ми другарки спят дълбоко, тихичко станах, облякох роклята си върху нощницата, измъкнах се боса в коридора и се упътих към стаята на мис Темпъл. Тя беше чак в другия край на сградата, но аз знаех пътя, а и незасенчената от облаци лятна луна, която надничаше тук-таме през прозорците на коридора, ми помагаше да се движа безпрепятствено. Миризма на камфор и оцетни пари ми подсказа, че минавам покрай стаята на болните от тифус; преминах край вратата бързо, страхувайки се да не ме чуе болногледачката, която бдеше цяла нощ. Боех се да не би някой да ме забележи и върне обратно, защото
