Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 53

А къде бе Хелин Бърнз? Защо не прекарвах с нея тези сладостни дни на свобода? Нима я бях забравила? Или бях толкова недостойна, че бях започнала да се отегчавам от чистата си дружба с нея? Разбира се, Мери-Ан Уилсън не можеше да се сравнява с първата ми приятелка: тя само разказваше увлекателни истории и вземаше участие във всеки пикантен и забавен разговор, който започвах, докато Хелин, откровено казано, умееше да събуди у онези, които имаха щастието да общуват с нея, интерес към много по-сериозни неща.

Да, читателю; аз знаех и чувствувах това. Въпреки че съм несъвършено създание, с много недостатъци и малко положителни качества, никога не се отегчих от Хелин Бърнз; в душата ми продължаваше да живее чувството на привързаност към нея — по-силно, по-нежно и по-благоговейно от всяко чувство, което някога ме е вълнувало. Та можеше ли да бъде другояче, когато Хелин винаги и при всички обстоятелства ми засвидетелствуваше скромното си, вярно приятелство, което никакво лошо настроение или раздразнение не можеше да уязви? Но сега Хелин беше болна: няколко седмици не бяхме се виждали с нея и аз дори не знаех в коя стая на горния етаж лежи. Научих, че не била при другите болни — болните от тифус, тъй като страдала от туберкулоза. Тогава аз в своето невежество си представлявах туберкулозата като някаква лека болест, която може да се облекчи след известен период от време при добри грижи за болния.

Това убеждение се поддържаше у мен и от обстоятелството, че през един-два много топли слънчеви следобеда мис Темпъл я изведе в градината; но дори тогава не ми разрешиха да се приближа и разговарям с нея; видях я само от прозореца на училището и при това не съвсем добре: тя беше цялата омотана в завивки и се намираше далеч от мен, седнала под верандата.

Една вечер, в началото на юни, аз и Мери-Ан останахме до много късно в гората: както обикновено, бяхме се отлъчили от другите и залутали надалеч — толкова надалеч, че се заблудихме и трябваше да питаме за пътя в една самотна къщурка, където живееха мъж и жена, пастири на стадо полудиви свине, които се хранеха с жълъди в гората. Когато се прибрахме, вече бе изгряла луната. До градинската врата видяхме едно пони — то беше на доктора. Мери-Ан предположи, че някой е много зле, щом са повикали доктор Бейтс толкова късно. Тя влезе вътре, а аз останах още няколко минути в градината, за да посадя пет-шест коренчета, които бях изкопала в гората, защото се страхувах, че ще увехнат, ако ги оставя до сутринта. Но и като посадих коренчетата, не се прибрах веднага: падаше роса и цветята ухаеха много нежно; вечерта беше чудесна, ведра, топла; небето, което още сияеше на запад, обещаваше и на другия ден хубаво време; луната бе изгряла величествено над тъмния източен хоризонт. Аз се радвах на всичко това, както може да се радва едно дете, но ето че в съзнанието ми с кристална яснота се появи мисълта: