Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 52

Полугладното съществуване и прекараните на крак простуди създадоха у повечето ученички предразположение към заболяване — от осемдесет момичета четиридесет и пет легнаха изведнъж. Занятията бяха прекратени, а режимът не беше вече толкова строг. Малцината, които все още бяха здрави, се ползуваха с почти неограничена свобода, понеже санитарят настояваше, че за запазване на здравето им е необходимо да излизат често на чист въздух, но и без това никой нямаше време да ни следи или задържа. Цялото внимание на мис Темпъл бе погълнато от болните: тя стоеше непрекъснато в стаята им и си отиваше само през нощта, за да отпочине няколко часа. Учителките също бяха много заети — приготвяха за път онези от останалите здрави момичета, които за щастие имаха роднини или приятели, съгласни да ги вземат при себе си и в състояние да ги издържат, докато трае епидемията. Обаче много от тези момичета бяха вече заразени и върнали се в къщи, скоро умираха там. Други пък умираха в училище и ги погребваха бързо и без церемонии, тъй като опасността от разпространение на епидемията не допускаше бавене.

По времето, когато епидемията бе станала постоянна обитателка на Лоуд, а смъртта — негова честа гостенка, по времето, когато зад стените му царяха униние и страх, когато коридорите и стаите миришеха на болница, а лекарствата и дезинфекционните свещи напразно се бореха с миазмите на смъртта, над гордите хълмове и омайните гори сияеше безгрижният май. Градината беше осеяна с цветя: ружи, високи колкото дървета, разцъфнали лилии, лалета и рози, а по края на малките лехи се усмихваха приветливо алени парички; сутрин и вечер шипките ухаеха на ябълки и ароматични подправки; но тези благоуханни дарове на природата бяха безполезни за повечето от обитателките на Лоуд, освен когато слагахме в ковчезите им стръкчета треви и цветчета.

Затова пък аз и децата, които още бяха здрави, до насита се наслаждавахме на красивите околности и на пролетта; скитахме на воля по цял ден из гората като циганки; правехме, каквото си искаме, и ходехме, където си искахме. Условията на живота ни също се подобриха. Сега мистър Брокълхърст и семейството му не дръзваха дори да се приближат до Лоуд. Никой не се грижеше за домакинството: лошата домакинка си отиде, изплашена от епидемията; заместницата й, която по-рано била домакинка на лоутънската лечебница, още не беше възприела привичките й и бе сравнително щедра, а и храна трябваше за по-малко момичета — болните не ядяха много. На закуска пълнеха легените догоре. Когато готвачката не свареше да приготви обеда, а това се случваше често, даваха ни по едно голямо парче студен плодов сладкиш или дебела филия хляб със Сирене, ние отивахме с храната си в гората, където всяка от нас си имаше любимо кътче, и там чудесно се нахранвахме.

Аз обичах най-много един гладък широк камък, сух и бял, който се издигаше сред рекичката; до него можеше да се стигне само като се нагази във водата и аз винаги се събувах. На камъка имаше предостатъчно място за двама и там ние се разполагахме с новата ми приятелка. Тя се казваше Мери-Ан Уилсън — умно и наблюдателно момиче; тя ми харесваше: беше находчива и оригинална, а освен това държането й ме предразполагаше да се чувствувам свободно. Няколко години по-голяма от мен, Мери-Ан по-добре познаваше живота и ми разказваше неща, които слушах с удоволствие; тя задоволяваше моето любопитство, отнасяше се снизходително към недостатъците ми и никога не ме кореше за моите думи. Мери-Ан умееше да разказва, а аз — да анализирам; тя обичаше да отговаря, а аз — да питам. Затова ние прекрасно се разбирахме и нашето общуване ни беше много приятно, дори да нямахме от него особена полза.