Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 47

— Мълчи, Джейн! Ти мислиш премного за чувствата на човешките същества; ти си прекалено буйна, прекалено жива. Ръката на всевишния, която те е сътворила и ти е вдъхнала живот, се е погрижила да създаде за теб и друг свят, различен от твоето нищожно „аз“, различен от света на нищожните същества като нас. Освен тази земя и хората, които я населяват, съществува един невидим свят, царството на ангелите: този свят е и тук, при нас, защото той е навсякъде, а ангелите бдят над нас и ни пазят, защото такава е тяхната мисия; и ако умираме в мъка и срам, ако ни обгражда всеобщо презрение и омразата ни сломява, ангелите виждат нашите мъки, знаят кога сме невинни (а аз разбирам, че си невинна, защото обвинението, което мистър Брокълхърст недостойно и надуто изрече, произхожда от мисис Рийд и чета искреност на откритото ти чело и в пламенните ти очи) и бог чака отделянето на душата от тялото, за да ни възнагради щедро. Защо тогава е нужно тъй често да се предаваме в плен на отчаянието, щом животът е тъй кратък, а смъртта — сигурен път към щастието и славата?

Аз бях безмълвна: Хелин ме бе поуспокоила; но привидното спокойствие, което тя ми дари, беше примесено с неизразима печал. Докато тя говореше, чувствувах горест, но не можех да открия причината за нея; ала когато приятелката ми млъкна, задиша малко по-бързо и се покашля, начаса забравих собствената си мъка и проявих съчувствие.

Сложила глава на рамото на Хелин, аз я прегърнах през кръста, тя ме притегли към себе си и останахме тъй в тишината. Не след дълго в стаята влезе някой. Големите облаци, прогонени от небето от усилващия се вятър, бяха открили луната и лъчите й, струящи през близкия прозорец, осветяваха и нас, и приближаващата фигура, в която веднага познахме мис Темпъл.

— Търсих ви, Джейн Еър — рече тя, — за да ви кажа да дойдете в стаята ми и тъй като и Хелин Бърнз е с вас, нека дойде и тя.

Тръгнахме. Следвайки стъпките на директорката, ние трябваше да минем по лабиринт от коридори и да изкачим едни стълби, за да стигнем до стаята й; там имаше хубав огън и беше много приятно. Мис Темпъл каза на Хелин Бърнз да седне в едно ниско кресло до камината, а самата тя седна в друго кресло и ме извика при себе си.

— Успокои ли се вече? — попита ме тя и ме погледна в лицето. — Изплака ли мъката си?

— Боя се, че никога не бих могла да сторя това.

— Защо?

— Защото бях несправедливо обвинена; и вие, мадам, и всички други отсега нататък ще ме мислят за лоша.

— Ще те мислим за такава, каквато се покажеш, дете мое. Продължавай да се държиш като добро момиче и всички ще бъдем доволни от теб.

— Наистина ли, мис Темпъл?

— Разбира се — рече тя и ме прегърна. — А сега ми кажи коя е дамата, която мистър Брокълхърст нарече твоя благодетелка.

— Мисис Рийд, вуйна ми. Вуйчо умря и ме остави на нейните грижи.

— Значи, тя не те е осиновила по свое собствено желание.

— Не, мадам; съжаляваше, че трябва да направи това. Но вуйчо, както съм чувала да казват често слугите, я накарал на смъртния си одър да му обещае, че ще се грижи за издръжката ми.