Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 39

Когато Хелин изрече последната фраза, главата й, дотогава наведена, клюмна съвсем. Разбрах по погледа й, че не желае да говори повече и предпочита да се вглъби в мислите си. Но тя не можа дълго да размишлява: една старша — едро, грубо момиче — дойде и рече със силен къмбърландски акцент:

— Хелин Бърнз, ако не дойдеш още сега с мен да подредиш чекмеджето си и да прибереш ръкоделието си, ще те обадя на мис Скачърд.

Хелин с въздишка се отърси от мислите си, стана и тръгна веднага, без да възрази.

СЕДМА ГЛАВА

Първите три месеца в Лоуд ми се сториха век — разбира се, не златен. Прекарах ги в упорита борба за свикване с правилника и непривичните за мен задължения. Страхът, че ще загубя тази борба, ме мъчеше повече от физическите несгоди, които търпях, въпреки че и те не бяха леки.

През януари, февруари и част от март дълбоките снегове, а след стопяването им — почти непроходимите пътища, ни пречеха да отиваме по-далеч от двора, освен когато ходехме на черква; но в тези граници ние трябваше да прекарваме всеки ден по един час на открито. Облеклото ни не беше в състояние да ни запази от силния студ: нямахме високи обувки — снегът влизаше в половинките ни и там се топеше, ръцете ни бяха без ръкавици, безчувствени и отекли от студа, както и краката. Спомням си добре непоносимите болки, които търпях всяка вечер, когато краката ми се възпаляваха, и мъките сутрин, когато пъхах подпухналите си, ожулени и вкочанени пръсти в обувките. Освен това оскъдната храна ни мъчеше много; като всички деца, които растат, ние имахме чудесен апетит, а храната, която получавахме, едва ли би могла да задоволи дори някое крехко, болнаво същество. Недостатъчната храна породи нещо, от което патеха предимно по-малките ученички: когато изгладнелите големи момичета имаха възможност, вземаха с увещания или заплахи храната на малките. Неведнъж аз разделях между две такива претендентки скъпоценния си къшей чер хляб, който ни поднасяха привечер, и след като отстъпвах на трета половината от кафето си, изгълтвах остатъка и скришом плачех, чувствувайки остър глад.

Неделите през тази зима бяха тягостни. Трябваше да ходим две мили пеша до брокълбриджката черква, където служеше нашият патрон. Тръгвахме премръзнали и пристигахме в черква още по-премръзнали; по време на сутрешната служба просто се вдървявахме. Черквата беше твърде далеч, за да успеем да се върнем за обед, затова между отделните литургии ни раздаваха студено месо и хляб, както винаги в същото мизерно количество.