Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 40

След завършването на следобедната служба ние се връщахме по един открит път през хълмовете, по който духаше остър зимен вятър откъм веригата снежни върхове на север — вятърът просто одираше кожата от лицата ни.

Спомням си как мис Темпъл крачеше леко и бързо покрай нашата изнурена върволица с карираното си наметало, което леденият вятър развяваше и с което тя се беше здраво загърнала, и как ни ободряваше с думите и примера си да не падаме духом и да вървим напред „като войници“. Другите учителки, бедните, бяха премного обезкуражени, за да се опитват да насърчават останалите.

Как копнеехме за светлината и топлината на пламтящия огън, когато се връщахме обратно! Но ако не други, малките биваха лишавани от тях: всяка от двете камини в училищната стая веднага се заобикаляше от двойна редица големи момичета, а зад тях по-малките се сгушваха на купчинки, загърнали хилавите си ръце в престилчиците си.

Известна утеха за нас, малките, бе неделната следобедна закуска, когато получавахме двойна порция хляб — цяла, а не половин филия — с чудесна прибавка: тънък слой масло; това бе седмичната дажба, за която копнеехме от неделя до неделя. Обикновено аз успявах да си запазя половината от тази разкошна закуска, но остатъкът трябваше неизбежно да се дели.

Неделя вечер прекарвахме, като повтаряхме наизуст църковния катехизис и пета, шеста и седма глава от евангелието на Матея и изслушвахме дълга проповед, четена от мис Милър, чиито несдържани прозевки свидетелствуваха за умората й. Често пъти тази програма включваше интерлюдия, в която пет-шест малки момичета играеха ролята на мъченици. Умрели за сън, те можеха да изпопадат — ако не от третата черковна галерия, от редиците на четвърти клас и да бъдат отнесени полумъртви. Спасението се състоеше в това да ги тласнат към средата на училищната стая и да ги заставят да стоят там, докато трае проповедта. Понякога краката им изневеряваха и те се сгушваха на купчинка; в такива случаи им даваха възможност да се облегнат на високите столчета на старшите.

Дотук не споменах нищо за посещенията на мистър Брокълхърст; този господин отсъствуваше от дома си през по-голямата част от първия месец след пристигането ми, може би защото бе продължил престоя си у своя приятел — архидякона; отсъствието му бе добре дошло за мен. Не е необходимо да казвам, че имах основания да се страхувам от появата му, но ето че накрая той дойде.

Един следобед (три седмици след пристигането ми в Лоуд), както си седях с плочата в ръка, замислена над една задача, погледнах случайно към прозореца и забелязах някакъв човек, който минаваше точно в този момент — почти инстинктивно познах слабата му фигура; и когато след две-три минути цялото училище, в това число и учителките, стана на крак, не бе необходимо да вдигам поглед, за да разбера чие пристигане приветствувахме така. С големи крачки той прекоси училищната стая; сега до мис Темпъл, също права, стоеше онази черна колона, която ми бе хвърлила такъв зловещ поглед, смръщена застанала върху килима пред камината в Гейтсхед. Погледнах крадешком тази архитектурна творба. Да, имах право: това бе мистър Брокълхърст, облечен в сюртук; той сега изглеждаше по-висок, по-слаб и по-скован.