Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 37

— И още раздразнителна и жестока — добавих аз.

Но Хелин Бърнз очевидно не бе съгласна с мен: тя не ми отговори.

— А мис Темпъл също ли е строга като мис Скачърд?

Когато изрекох името на мис Темпъл, на сериозното лице на Хелин се появи лека усмивка.

— Мис Темпъл е много добра; тя трудно би могла да бъде строга към някого, дори към най-лошото момиче от нашето училище. Тя вижда моите недостатъци, кротко ми ги посочва, и ако върша нещо достойно за похвала, никога не скъпи думите си. Убедително доказателство за лошия ми характер е фактът, че дори нейните забележки — толкова кротки, толкова разумни — не могат да ме излекуват от недостатъците ми; дори похвалите й, които ценя така високо, не могат да ме накарат да бъда винаги грижлива и внимателна.

— Странно — казах аз, — нима това е толкова трудно?

— Не се съмнявам, че за теб не е трудно. Наблюдавах те тази сутрин в клас и видях, че много внимаваше, ти нито за миг не отклони вниманието си, когато мис Милър обясняваше новия урок и ти задаваше въпроси. А моите мисли все са някъде далеч. Уж трябва да слушам мис Скачърд и да запомня добре онова, което казва, пък понякога дори не чувам гласа й! Сякаш потъвам в някакъв сън. От време на време ми се струва, че съм в Нортъмбърланд и че това, което чувам, е ромонът на поточето — то тече покрай нашата къща в Дийпден, — и ако трябва да отговоря на някой въпрос, трябва първо да се отърся от съня си; но тъй като не съм чула нищо от урока, защото в ушите ми е звучал само ромонът на поточето, не зная какво да отговоря.

— И все пак колко хубаво отговаряше днес!

— Чиста случайност: онова, което четяхме, ме заинтересува. Днес вместо да мисля за Дийпден, аз се питах как може човек, който обича справедливостта, да постъпва понякога така несправедливо и глупаво, както Чарлз I. И си казвах: жалко, че той, толкова честен и съзнателен, не се е ръководил от нищо друго освен от кралските си права. А само да беше по-прозорлив и да се бе съобразил с така наречения „дух на епохата“!… И все пак той ми харесва, аз го уважавам и ми е жал за него — този клетник, завършил на ешафода! Да, враговете му са по-лоши от него: те са пролели кръв, която са нямали право да проливат. Как са посмели да го убият!

Хелин сякаш говореше на себе си: тя забрави, че трудно мога да я разбера — нали не знаех нищо или почти нищо за този крал! Помъчих се да я върна към въпроса, който интересуваше мен.

— А когато ти преподава мис Темпъл, мислите ти пак ли са някъде далеч?

— Разбира се, не, или много рядко — мис Темпъл винаги казва нещо ново, което е по-интересно от моите мисли. Много обичам да я слушам; тя разказва неща, които често сама съм искала да знам.

— Значи, в часовете на мис Темпъл ти се държиш добре?

— Да, но това става от само себе си: не са нужни никакви усилия; само следвам своите наклонности — с една дума, това не е моя заслуга.

— Не, това е голяма заслуга; ти си добра с онези, които са добри с теб. А според мен така и трябва да бъде. Ако хората са винаги кротки и се покоряват на жестоките и несправедливите, лошите винаги ще вършат каквото си искат; няма да се боят от нищо и няма никога да се променят, а ще стават все по-лоши и по-лоши. Когато ни ударят без причина, трябва да отговорим на удара с удар — уверена съм в това, — и то с такава сила, че този, който ни е ударил, завинаги да се отучи да удря.