Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 31
Шарлот Бронте
— Искам да кажа на възпитаничките няколко думи — заяви тя.
След приключване на занятията ученичките бяха започнали шумно да разговарят, но като чуха гласа на директорката, млъкнаха. Тя продължи:
— Днес вие получихте закуска, която не можахте да ядете и сигурно сте гладни. Наредих да ви дадат на обед хляб и сирене.
Учителките учудено я погледнаха.
— Поемам отговорността за това върху себе си — добави тя вместо обяснение и тозчас излезе от класната стая.
Сиренето и хлябът бяха веднага донесени и раздадени и всички с голямо удоволствие се нахраниха. Сетне ни казаха: „Всички в градината!“ Ученичките си сложиха груби сламени шапки с шнурчета от цветна басма и наметала от груб сив вълнен плат. Облечена по същия начин, аз, следвайки другите, излязох на чист въздух.
Градината беше голяма, заобиколена с толкова висока стена, че в никакъв случай не можеше да се надникне отвъд; встрани се простираше една покрита веранда, а средата на градината, разделена на множество лехи, бе оградена от широки алеи. За тези лехи се грижеха ученичките — всяка от тях имаше своя леха. През лятото, когато там са цъфтели много цветя, лехите сигурно са били красиви; но сега, в края на януари, те бяха попарени и повехнали. Оглеждах всичко наоколо и треперех: денят беше студен за игри на открито — наистина дъжд не валеше, но бе паднала гъста и влажна жълта мъгла, а краката ни шляпаха из локвите от поройния дъжд, валял предишния ден. Най-здравите момичета почнаха да тичат и да играят, а бледите и слабичките се събраха на купчини на верандата, търсейки защита от студа; и когато влагата на мъглата започна да прониква до костите им, чух продължителна глуха кашлица.
До този момент не бях говорила още с никого и никой, изглежда, не ми обръщаше внимание. Стоях самичка настрана, но бях свикнала със самотата и тя не ми тежеше много. Облегнах се на една от колоните на верандата, хубавичко се загърнах в сивото си наметало и опитвайки се да забравя студа, който ме пронизваше цялата, и незадоволения глад, който ме мъчеше, отдадох се на съзерцание и размисъл. Мислите ми бяха смътни и откъслечни, та не си струва да ги отбелязвам; още не знаех къде всъщност се намирам; Гейтсхед и досегашният ми живот като че ли бяха останали безкрайно далеч; настоящето ми се струваше необикновено и неясно, а бъдещето изобщо не можех да си представя. Обгърнах с поглед уединената, сякаш манастирска градина, а после спрях очи върху сградата на пансиона — голяма постройка, половината от която изглеждаше стара и извехтяла, а останалата половина — съвсем нова. В новата част, където се намираха класната стая и спалнята на ученичките, прозорците бяха с много пречки и с решетки като на някаква черква; на една каменна плоча над входа прочетох следния надпис:
ЛОУДСКИ ИНСТИТУТ
Това крило бе възстановено в лето господине… от Нейъми Брокълхърст от имението Брокълхърст, находящо се в това графство
Нека вашата светлина свети на человеците, та те да видят добрите ви дела и да прославят небесния ви баща
