Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 29

Столовата беше голяма, ниска, мрачна стая; на две дълги маси димяха легени с нещо горещо, което за мой ужас никак не миришеше приятно. Когато всички, за които бе предназначена храната, подушиха тази миризма, избухна всеобщо недоволство: в първите редици, където бяха най-големите момичета, се разнесе шепот:

— Отвратително! Овесената каша пак е прегоряла!

— Тихо! — извика нечий глас; това не беше мис Милър, а една от учителките на по-големите момичета — дребна и мургава жена, облечена с вкус, но малко неприветлива; тя се настани начело на едната от масите, а една по-симпатична пълничка дама — на същото място на другата маса. Напразно търсех онази, която бях видяла предишната вечер; тя не се вестяваше. Мис Милър седна на края на масата, на която седях аз, а една възрастна дама с вид на чужденка — учителката по френски, както научих по-късно — на края на другата маса. Прочетохме дълга молитва и изпяхме химн; после някаква прислужница донесе чай за учителките и закуската започна.

Съвсем гладна и отмаляла, аз хапнах две-три лъжички каша, без да обръщам внимание на вкуса й, но едва утолих мъничко глада си и почувствувах, че ям нещо съвсем противно: прегорилата овесена каша е почти толкова ужасна, колкото гнилите картофи; дори най-силният глад отстъпва пред нея. Лъжичките се вдигаха бавно: видях как момичетата опитват кашата и се мъчат да я ядат, но в повечето случаи се отказват. Закуската свърши, ала никой не бе закусил. Прочетохме благодарствена молитва за онова, което не бяхме получили, и отново изпяхме химн, а после тръгнахме към класната стая. Аз излязох от столовата с последните и като минавах край масите, видях как една учителка опита кашата в един от легените и се спогледа с другите; на лицата им се изписа недоволство и пълничката дама прошепна:

— Непоносим вкус! Срамота!

Часът започна след петнадесет минути, а дотогава в класната стая се вдигаше оглушителен шум — през този интервал сигурно бе разрешено да се говори високо и по-свободно и момичетата използуваха това си право. Разговорите се въртяха все около закуската и всички говореха с възмущение за нея. Бедните! Това беше единствената им утеха. От учителките при нас остана само мис Милър; около нея имаше група големи ученички — те й говореха със сериозни и сърдити жестове. Чух някои да споменават мистър Брокълхърст; в отговор на това мис Милър неодобрително клатеше глава, но не полагаше особени усилия да смири общото негодувание: тя без съмнение го споделяше.

Часовникът в класната стая удари девет; мис Милър напусна групата на големите ученички и като застана в средата на стаята, извика:

— Тишина! По местата!

Навикът към дисциплина веднага се прояви: за пет минути сред хаотичното множество се възцари ред и вавилонското стълпотворение бе последвано от сравнителна тишина. Учителките на по-горните класове заеха местата си, но всички сякаш чакаха нещо. На скамейките, изпълнили стаята от единия до другия й край, осемдесетте момичета седяха изправени и неподвижни. Те представляваха странна картина: всички с гладко сресани назад коси, без нито една къдрица; с кафяви, високо затворени рокли и тесни бели якички; с малки торбички от американ (подобни на шотландски кесии), завързани отпред на кръста им, в които те държаха ръкоделните си принадлежности; й като допълнение на всичко това — вълнени чорапи и Груби обувки с металически токи. Сред така облечените възпитанички забелязах двадесетина големи момичета, цели жени; подобно облекло беше неподходящо за тях и придаваше странен вид дори на най-спретнатите.