Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 33

— На мис Темпъл ли? О, не! Ех, ако беше нейна! А така за всичко, което направи, тя трябва да отговаря пред мистър Брокълхърст. Той купува храната и облеклото ни.

— Той тук ли живее?

— Не, на две мили оттук, в една голяма къща.

— Добър ли е?

— Той е духовно лице и както казват, правел много добрини.

— Значи, високата дама се казва мис Темпъл.

— Да.

— А как се казват другите учителки?

— Онази с румените бузи се казва мис Смит; тя ни учи на ръкоделие и шев — ние сами си шием дрехите; полите, престилките и всичко останало; нисичката брюнетка е мис Скачърд — тя преподава история и граматика, ръководи и упражненията на втори клас; онази пък, която ходи с шал и носна кърпа, завързана отстрани с жълта панделка, е мадам Пиеро, тя е от Лил, Франция, и преподава френски.

— Обичаш ли учителките?

— Разбира се.

— Обичаш ли онази, която е дребна и мургава, както и мадам… не мога да произнеса като теб името й.

— Мис Скачърд е много сприхава — гледай да не я дразниш; мадам Пиеро, общо взето, не е лоша…

— Но мис Темпъл е най-добра от всички, нали?

— Мис Темпъл е много добра и много умна; стои над всички други, понеже знае много повече от тях.

— Отдавна ли си тук?

— От две години.

— Сираче ли си?

— Да, нямам майка.

— Харесва ли ти тук?

— Задаваш премного въпроси. Смятам, че това, което ти казах, засега е достатъчно. Искам да почета.

Но в този миг удари звънецът за обед и всички се прибраха вътре. Миризмата, изпълнила сега столовата, едва ли беше по-апетитна от онази, която вдишваха ноздрите ни на закуска. Обедът ни бе сервиран в два големи тенекиени съда, от които се вдигаше силна пара с мирис на гранясала мазнина. Този буламач бе направен от безвкусни картофи и късчета развалено месо, сварени заедно. Всяка възпитаничка получи по една доста голяма порция. Мъчейки се да ям насила, аз се питах дали ще ни хранят така всеки ден.

Като се нахранихме, веднага отидохме в класната стая; уроците започнаха отново и продължиха до пет часа. Единствената случка през този следобед, която заслужава внимание, беше тази, че мис Скачърд в часа си по история наказа момичето, с което говорих на верандата — накара го да застане в средата на стаята. Това наказание ми се стори много обидно, особено за такова голямо момиче — на вид то беше най-малко тринадесетгодишно. Очаквах момичето да се натъжи и засрами, но за мое учудване то не пророни нито сълза и дори не се изчерви: спокойно и сериозно, то стоеше в средата на класната стая, а към него бяха устремени погледите на всички. „Откъде е това спокойствие и твърдост у нея?“ — питах се аз. Ако бях на нейно място, сигурно щях да пожелая земята да се разтвори под мен и да ме погълне. А тя има такъв вид, сякаш мисли за нещо, което няма нищо общо с наказанието й, за нещо съвсем различно от онова, което е около нея и пред нея. Бях чувала за хора, които сънували будни — дали и тя не сънуваше сега такъв сън? Погледът й бе прикован в пода, но бях уверена, че тя не вижда нищо — този поглед като че ли беше отправен навътре, към дълбините на сърцето й: тя сякаш бе погълната от своите спомени и не забелязваше нищо около себе си. Чудех се що за момиче е тя — добро или лошо.