Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 13

— Глупости! За това ли се тревожите? И денем ли ви е страх?

— Не, но нали скоро пак ще мръкне. А аз съм нещастна, много нещастна и заради други неща.

— Какви други неща? Няма ли да ми кажете?

Как ми се искаше да дам пълен отговор на този въпрос! Но ми беше трудно да намеря подходящи думи. Децата могат да изпитват силни чувства, но не са в състояние да ги анализират; а дори ако успеят отчасти да ги анализират в ума си, не знаят как да изразят това с думи. Аз обаче много се страхувах да не изпусна този пръв и единствен случай да облекча своята печал, като я споделя, и след неловко мълчание най-после можах да дам, ако не пълен, то правилен отговор:

— Първо, аз нямам нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри.

— Ала имате добра вуйна и братовчеди! Отново замълчах, после смотолевих:

— Но нали Джон Рийд ме удари така силно, че паднах, а вуйна ме заключи в червената стая!

Мистър Лойд отново извади кутийката с енфието.

— Нима не ви харесва имението Гейтсхед? — попита той. — Не сте ли благодарна, че живеете в такъв прекрасен дом?

— Това не е мой дом, сър, а Абът казва, че прислугата имала по-голямо право от мен да живее тук.

— Ами! Толкова ли сте глупава, че да искате да напуснете такава хубава къща?

— Ако имаше къде, с радост щях да се махна оттук; но аз не ще мога да се махна от Гейтсхед, докато не стана голяма.

— А може и да го напуснете, кой знае! Нямате ли други роднини освен мисис Рийд?

— Мисля, че не, сър.

— А по бащина линия?

— Не зная: попитах веднъж вуйна и тя ми каза, че може би съм имала някакви бедни роднини с неблагороден произход, които носят името Еър, но не знаела нищо положително.

— А ако наистина има такива, бихте ли искали да живеете при тях?

Аз се замислих. Бедността плаши дори възрастните, камо ли децата: те не могат да си представят бедни хора, които изкарват прехраната си честно, с труд и прилежание; думата бедност поражда у тях единствено представата за дрипи, оскъдна храна и загаснало огнище, за грубост и низки пороци; за мен пък бедността бе равносилна на падение.

— Не, не ми се иска да живея у бедни хора — отговорих аз.

— Дори и да са добри към вас?

Поклатих глава: не можех да разбера откъде ще се вземе у бедните доброта; и после — ще усвоя техния жаргон, техните привички, ще остана неука — с една дума, ще заприличам на онези жени, които виждах понякога пред техните схлупени къщурки в село Гейтсхед да бавят децата си или да перат — не, не бях способна на такъв героизъм, не исках да купя свободата си на такава висока цена.

— Но нима роднините ви са толкова бедни? Работници ли са?

— Не зная. Вуйна казва, че ако имам някакви роднини, те са сигурно просяци; а аз не бих искала да прося.

— Бихте ли желали да ходите на училище?

Отново се замислих: едва ли съм имала тогава ясна представа какво значи училище. Беси казваше, че това било място, където младите госпожици носели колосани якички, седели изправени на чиновете си и се учели на взискателност и добри маниери. Джон Рийд пък мразеше училището и хулеше учителя си; но вкусовете на Джон Рийд не бяха за мене закон и ако сведенията на Беси за училищната дисциплина (тя ги имаше от младите госпожици, в семейството на които бе живяла, преди да дойде в Гейтсхед) донякъде ме плашеха, разказите й за различните познания, придобити там от същите млади госпожици, ми изглеждаха много примамливи. Тя ги хвалеше, че умеели да рисуват красиви пейзажи и цветя, да пеят и да свирят на пиано, да плетат кесийки и да превеждат от френски; и ето че у мен се пробуди желание да стана като тях. Освен това училището обещаваше коренна промяна; дълъг път, пълно скъсване с Гейтсхед, начало на нов живот.