Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 15

— И на мене, но с пържен лучец. Хайде да вървим долу.

И те излязоха.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

От разговора, който водих с мистър Лойд, и от току-що споменатите думи на Абът аз почерпих нова надежда, достатъчна, за да се яви у мен желание да оздравея; изглежда, скоро щеше да настъпи промяната, към която се стремях и която мълчаливо очаквах. Обаче тази промяна се забави — минаха дни и месеци. Оздравях, но не чувах нито един намек за онова, което тогава ме интересуваше. Мисис Рийд често ме гледаше сурово, ала, много рядко казваше нещо. Откак се бях разболяла, тя бе поставила още по-рязка граница между мен и децата си: даде ми отделна стаичка, където спях сама, хранех се също сама и прекарвах всичкото си свободно време в детската стая, а братовчедите ми стояха все в гостната. Но мисис Рийд не казваше нито дума за постъпването ми в училище; въпреки това аз чувствувах инстинктивно, че тя няма да ме търпи дълго под своя покрив: когато погледът й се спреше на мен, той изразяваше по-силно от преди дълбока и непреодолима омраза.

Илайза и Джорджиана, спазвайки онова, което очевидно им бе казано, се стремяха да разговарят с мен колкото може по-малко. Винаги, щом ме зърнеше, Джон издуваше с език бузата си и веднъж се опита отново да ме удари, но тъй като аз веднага се нахвърлих върху него, обзета от същото чувство на неудържим гняв и възмущение, което преди бе пробудило силите на злото у мен, Джон сметна за по-благоразумно да се откаже от намерението си, избяга, сипейки проклятия, и се развика, че съм му разбила носа. Аз наистина го ударих с юмрук по въпросната част от лицето колкото можех по-силно и когато видях, че този удар, а може би и яростният ми вид го изплашиха, изпитах непреодолимо желание да използувам докрай това предимство; но той избяга при майка си. Чух го, че разплакано започна да разправя как аз, „гадната Джейн“, съм налетяла върху него като бясна котка. Майка му строго го прекъсна:

— Не ми говори за нея, Джон; нали ти забраних да общуваш с това момиче. То не заслужава никакво внимание. Не желая нито ти, нито твоите сестри да говорят с него.

Но тук аз, като се наведох над перилата на стълбата, изведнъж, неочаквано и за самата себе си, извиках:

— Те са недостойни да говорят е мен!

Мисис Рийд беше пълна жена, но чула тези странни и дръзки думи, като вихър се понесе по стълбите, сграбчи ме, замъкна ме в детската стая и тръшвайки ме на моето легло, ми заповяда строго до вечерта да не мърдам оттам и да не съм посмяла да си отворя устата.

— Какво ли щеше да каже вуйчо, ако беше жив! — рекох аз почти неволно.

Казвам почти неволно, защото езикът ми изпусна тези думи пряко моята воля — у мен заговори нещо, на което не можех да се противопоставя.

— Какво?! — изсъска мисис Рийд. В сивите й очи, обикновено студени и „покойни“ се появи известен страх; тя пусна ръката ми и се втренчи в мен, сякаш искаше да разбере какво стои пред нея — дете или зъл дух. Нямаше връщане назад — трябваше да продължа в същия тон: