Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 11

Беси свърши с бърсането на праха и разтребването на стаята, изми си ръцете и като отвори едно чекмедженце, пълно с красиви копринени и атлазени парцалчета, се зае да прави нова шапка на куклата на Джорджиана и да си пее:

В ония дни, когато скитахме безгрижно, в ония отлетели дни…

Често бях чувала тази песен и тя винаги ми доставяше голямо удоволствие — Беси имаше приятен глас или така поне мислех. Но сега, макар гласът и да звучеше все така приятно, стори ми се, че в тази мелодия има нещо неизразимо печално. От време на време, погълната от своята работа, тя повтаряше припева много тихо, много проточено и думите „в ония отлетели дни“ звучеха като пълен с трагизъм финал на погребален химн. После тя запя друга песен, още по-печал на:

Умора го мъчи, умора безмерна, безкраен е пътят, полето е ледно. Ще мръкне и скоро тъмата вечерна на път ще настигне сирачето бедно. Защо го прогониха лошите хора из тия скали, разпилени безредно? Умора го мъчи, безмерна умора, но ангели бдят над сирачето бедно. И ето че нежен ветрецът повява, сред мрака звездите изгряват победно. Бог в своята милост утеха му дава, с надежда дарява сирачето бедно. Дори и да падне от моста надвесен, да скита в блатата изгубено, бледно, дори и тогава бащата небесен не ще изостави сирачето бедно. И то продължава, върви със усмивка, макар и към своето утро последно, че горе, в небето, го чака почивка, че бог е баща на сирачето бедно.