Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 10

— Защо не се помъчите да заспите, мис? — попита Беси необикновено кротко.

Едва се реших да й отговоря, понеже се страхувах след тези думи да не последват по-груби:

— Ще се опитам.

— Искате ли да пийнете или да хапнете нещо?

— Не, благодаря, Беси.

— Тогава аз ще си легна, защото вече минава дванадесет; но вие ме извикайте, ако ви потрябвам през нощта.

Каква любезност! Тя ми вдъхна смелост и аз попитах:

— Беси, какво ми е? Болна ли съм?

— Станало ви е зле в червената стая, сигурно от плач; но сега скоро ще ви мине.

И Беси отиде в стаята на прислугата, която бе наблизо. Чух я да казва:

— Сеъра, ела да спим в детската. За нищо на света не бих останала сама с горкото момиче тази нощ. Ами ако изведнъж умре?… Колко чудно, че припадна… Бих искала да зная дали наистина е видяла нещо. Госпожата беше прекалено строга към нея.

Тя се върна със Сеъра; двете си легнаха; но преди да заспят, си шепнаха половин час. Долових откъслеци от разговора им, от които разбрах ясно за какво става дума.

— Нещо бяло минало покрай нея и изчезнало… А след него — грамадно черно куче… Три силни удара по вратата. В гробището — светлина, и то точно на неговия гроб… — и т. н.

Най-сетне те заспаха; свещта и камината загаснаха. За мен часовете на тази дълга нощ се нижеха в мъчителна безсъница; страхът държеше в еднакво напрежение слуха, зрението и мисълта ми — страх, който изпитват само децата.

Моето премеждие в червената стая мина благополучно, без да предизвика някаква сериозна или продължителна болест: яви се само сътресение на нервната система, следи от което останаха и досега. Да, мисис Рийд, колко ужасни душевни мъки сте ми причинили! Но трябва да ви простя, тъй като вие не сте съзнавали какво вършите: късайки струните на моето сърце, вие си мислехте, че с това само изкоренявате лошите ми наклонности.

На другия ден по обед станах, облякох се и загърната в шал, седнах до камината. Чувствувах страшна слабост и отпадналост; много по-мъчителна обаче бе неизразимата душевна болка, която непрекъснато извикваше на очите ми тихи сълзи — още несварила да изтрия от бузата си една солена капка, на нейно място се стичаше друга. А трябваше да се чувствувам щастлива, тъй като братовчедите ми отсъствуваха от къщи — бяха отишли да се возят с майка си с каретата. Абът също не се мяркаше — тя шиеше в съседната стая и само Беси ходеше насам-натам, прибираше разхвърляните играчки и подреждаше чекмеджетата, като от време на време се обръщаше към мен с някоя необичайно нежна дума. Всичко това би трябвало да ми се струва същински рай, защото бях свикнала да живея под гнета на непрестанните укори и неблагодарната работа; но опънатите ми нерви бяха сега в такова състояние, че никаква тишина не можеше да ги успокои и никакви удоволствия — да ги възбудят приятно.

Беси отиде долу в кухнята и ми донесе плодова торта в една порцеланова чиния с ярки цветове, на която бяха нарисувани райска птица и около нея — венец от повитица и напъпили рози; тази чиния обикновено изтръгваше възторга ми и аз неведнъж се молех да ми позволят да я подържа в ръце, за да я разгледам по-отблизо, но досега не ме бяха удостоявали с тази милост. И ето че скъпоценният съд се намери на коленете ми и Беси нежно ме увещаваше да изям лакомството в него. Излишно благоволение! То дойде твърде късно, както многобройни благоволения, които очакваме с голямо желание и които дълго ни се отказват! Не ми се ядеше тази торта, а перата на птицата и цветята ми се сториха странно избледнели; бутнах чинията настрана. Беси попита да ми даде ли някоя книга. Думата книга предизвика у мен мимолетно оживление и аз я помолих да ми донесе от библиотеката „Пътешествията на Гъливър“. Винаги препрочитах тази книга с възхищение. Бях уверена, че там се разказва за действителни случки и изпитвах към нея по-голям интерес, отколкото към вълшебните приказки. Що се отнася до джуджетата, след като ги бях търсила напразно под листата на дядовия зъб и камбанката, под гуглите на гъбите и под бръшляна на старите стени, стигнала бях накрая до печалния извод, че всички те са напуснали Англия и са се заселили в някоя дива страна, където горите са девствени и по-гъсти, а населението по-малобройно; от друга страна, бях уверена, че лилипутите и великаните съществуват в действителност и твърдо вярвах във възможността да предприема някой ден далечно пътешествие, за да видя със собствените си очи миниатюрните ниви, къщи, дървета и малките човечета, крави, овци и птици в едното от тези царства, както и високите като гори ниви, гигантските кучета, огромните котки и големите колкото кули мъже и жени в другото царство. Но сега, когато взех отново в ръце любимата книга и прелиствайки страница след страница, търсех в чудните й картинки онова очарование, което по-рано винаги намирах в тях, всичко ми се стори ужасяващо и мрачно: великаните изглеждаха жалки джуджета, лилипутите — зли и отвратителни гадинки, а Гъливър приличаше на унил странник в ужасни и пълни с опасности места. Затворих книгата, която не смеех повече да чета, и я оставих на масата до недокоснатата торта.