Читать «Картината» онлайн - страница 114

Енгъс се облегна назад и се приготви да се наслаждава на обръщението й. Човекът от историческия комитет направи хубаво встъпление, такова, каквото Жералдин заслужаваше. Колко души бяха направили толкова, колкото нея за този град? Енгъс се намръщи. Този тип, който беше наел вилата, която той искаше да купи, се промъкваше към сцената. В бара Енгъс беше разпознал жена му, тази, която се правеше на толкова приятелски настроена, но не му даде да разгледа къщата. Надяваше се, че този не е някой от онези глупаци с фотоапаратите, които ще започнат да светят със светкавиците си в лицето на Джералдин, докато тя говореше. А ако беше, Енгъс щеше да се увери, че го е спрял.

Когато Жералдин започна да говори, мъжът, който бе предмет на вниманието му, бръкна с ръце в джобовете си. „Какво прави той?“ Очите на Енгъс се свиха. „Какво е това откачено нещо, което си слага на лицето?“

Лампите изгаснаха и залата се изпълни с писъци. Чуха се няколко автоматични изстрела от там, където стоеше мъжът. С едно инстинктивно движение Енгъс скочи от мястото си, изтича няколкото фута до сцената и скочи на нея. Протягайки ръка, той напипа задушаващата се, кашляща, разярена Джералдин.

Докато Трип намусено се измъкваше от паркинга, тълпи задушаващи се, задъхани хора започнаха да се изливат от изходите на ресторанта. Реган с ужас се сети, че майка й и баща й може да я търсят в района на тоалетните. Но така или иначе нищо не можеше да направи.

Когато стигнаха до пътя, вече нямаше и следа от другата кола, но Трип зави надясно без да спира. Тя знаеше, че той не може да е видял на къде тръгва колата.

— Трип — каза тя, държейки се на дръжката на вратата, — от къде знаеш накъде да караш?

— Обслужвах ги в ресторанта вчера. Знам къде са отседнали.

Реган се отпусна назад.

— Те ти казаха? — попита тя невярващо. — Това е последното нещо, което биха направили. Може въобще да не отиват натам сега.

— Имаш ли по-добро предложение? — тросна й се Трип.

Шокирана, Реган го погледна, но после реши да не обръща внимание на тона му, защото той просто е разстроен от това, което се случи току-що. Очите й още сълзяха там, където газът ги беше опарил. Но сега, на бледата светлина на таблото, тя видя, че неговите са сухи и в тях нямаше и следа от психическо объркване.

За пръв път забеляза телефона на седалката между тях.

— Дай да се обадя на полицията! — каза тя. Вдигна го и тръгна да набира, но преди да е успяла да натисне и първия бутон, той го грабна от ръцете й и го захвърли в задната част на фургона. Задната седалка беше пропаднала и тя го чу да се приземява някъде около страничния прозорец.

— Развален е — изръмжа той.

„Сега вече е сигурно,“ помисли си тя. Нещо не беше наред с Трип. Измъчващото я чувство за опасност я накара да погледне напред, докато той караше, без да се замисля за посоката. Един крадец би ли говорил свободно пред келнер? Не, той трябва да е от бандата им. Беше логично. Работеше в ресторанта и можеше да им каже къде е главният превключвател. Бил е навън, когато сълзотворния газ избухна. Кара толкова бързо, защото знае къде да ги срещне. Колата му е пълна с личните му вещи. Сърцето й ускори пулса си и тя разбра, че не трябва да му дава да разбере, че го подозира.