Читать «Много гот» онлайн - страница 18

— Ана, баща ти те обича много, но просто ние двамата вече не се обичаме.

— Защо да не се обичате? Защо сте спрели да се обичате? — Това означаваше ли, че един ден ще спрат да обичат и нея?

— Просто не се разбирахме… сложно е, Ана.

— Направили сте Роби заедно, нали? — вилнееше Ана. — Как се е случило, тогава?

— Как наистина — чудеше се Ив. — Ана, съжалявам. Наистина много съжалявам, че двамата с баща ти вече не сме заедно. Съжалявам, че се чувстваш така, мъничката ми. — И я прегръщаше.

— Ами Роби? — продължаваше да ридае Ана. — Той си няма баща. Какво ще стане с него?

— Може би ще бъде същият като Дени и Том, много приятен — опитваше се да я успокои Ив и я галеше по косата. — А и когато Роби порасне, той ще може да ходи на гости при татко си заедно с теб. Просто в момента още е прекалено малък, за да прекарва уикендите си далече от къщи. И той си има баща, също като теб.

Само че понякога тези думи не успяваха да успокоят Ана. Просто нещата не се оправяха. Баща й й липсваше. Искаше той да се върне да живее при тях. Нямаше никакво желание да свиква да живее без него и да го вижда през един уикенд. Дълбоко в себе си, колкото и да обичаше родителите си, тя си мислеше, че и двамата са егоисти, щом могат да причинят подобно нещо на нея и Роби. Егоисти, пълни егоисти, съвършени егоисти. Тъкмо затова бе решила да стане психиатър. Искаше да накара всички да се чувстват по-добре. Искаше да сложи край на подобни неща и да не им позволява да се случват. Освен това бе решила, че ще направи всичко по силите си, за да се опита да събере родителите си.

Чу да се отваря врата и бързо спря видеото с дистанционното.

На вратата застана Мишел, току-що взела душ, омотана в бял хавлиен халат, косата й бе увита в кърпа. Миришеше прекалено цветно за вкуса на Ана.

— Здрасти — поздрави я Мишел.

— Здравей. — Ана не гореше от ентусиазъм да си приказва с нея.

— Телевизия ли гледаш?

— Гледах. Вече ми омръзна.

— Какво искаш да правиш днес, Ана? — Лъчезарна усмивка.

— Не знам. Ти какво ще правиш? — Момичето се намръщи.

— Щях да ходя в града. Може би вие с Джозеф ще дойдете с мен. — Мишел наистина се стараеше. — Може би ще си харесаш нещо ново. Рокля, обувки, нещо друго.

— Амиии… Не, благодаря. Защо не отидеш на пазар, така че ние с татко да можем да правим нещо интересно. — След тези думи Ана взе дистанционното, пусна отново телевизора и се престори, че японските бойци от анимационния филм са безкрайно интересни.

Мишел излезе от стаята, без да каже каквото и да е друго, за да отиде и да шушука гневно, както обикновено ставаше, с Джозеф.

— Каквото и да правя, тя просто не ме харесва — оплакваше се Мишел. — Дори не се опитва да ме хареса.

— Успокой се — мъчеше се да оправи нещата той. — Това за нея е от огромно значение. Баща й да е с друга. Просто й дай пъзможност.

— Но тя е толкова дръпната с мен. Честно, трябва да й кажеш да не се държи толкова грубо.

— Мишел, успокой се. — Джозеф сложи ръце на раменете й и я целуна леко по устните. — Тя е на девет, а ти… — За съжаление не можеше да си спомни.