Читать «Много гот» онлайн - страница 160

Мълчанието помежду им бе заредено с надежда. Ив не смееше да диша. Отново остави чайника.

— Май разбираш колко си обичал някого, когато всичко приключи — каза Джозеф и изведнъж някакво петно на покривката на масата привлече цялото му внимание и той започна да го драска с нокът. — А Мишел просто не я обичах достатъчно, за да се оженя за нея… Това, което се случи между нас с теб, все още ми се струва много важно и понякога се чудя дали ще успея да го преодолея… И дали изобщо искам да го преодолея.

Тя погледна към пода и очите й се спряха на карамелено-кафявите велурени обувки, които бе сложил под костюма. Кракът му играеше нагоре-надолу и при всяко помръдване виждаше чорапите му. Едва тогава Ив разбра какво бе искала да каже Джен. Сигурно бяха скъпи чорапи — на „Пол Смит“ или друга известна марка, — но въпреки това бяха на райе… а най-невероятното бе, че райето бе в алено и тюркоазено.

Вдигна поглед към него и се опита да прецени изражението му. Нямаше представа, че той призовава цялата си смелост, за да я попита:

— Ив? — Прочисти тихо гърлото си. — Хрумвало ли ти е някога… Искам да кажа, някога мислила ли си, че може би… заради децата… ние бихме могли…

Очите й не се откъсваха от неговите и за момент той се разколеба. Какво ли й се въртеше в главата? Нима щеше да направи огромна грешка? Огледа кухнята, за да открие някакъв знак. Докато се колебаеше, ръката й се премести към чашата с леко подрънкване и когато погледна, забеляза, че дори след толкова много време тя носи пръстена, който й бе дал. Платиненият пръстен със смарагд, пръстенът, с който го бе замерила на времето. Това сигурно означаваше нещо. Не можеше да бъде иначе. Добре, поеми си дълбоко дъх.

— Ив, все още съм влюбен в теб — прошепна едва доловимо.

Последва дълго мълчание.

— Ти разбираш ли, че вече съм баба? — попита най-сетне тя.

— Това няма значение. — Едва не се изсмя.

Ив остана загледана в него дълго, много дълго. Усети, че се страхува от следващите й думи.

— Наистина ли мислиш, че можем да го направим? — попита тя, наклонила глава на една страна. — Да върнем миналото? — Възможно ли бе той да знае колко много й се иска да върнат миналото?

— Не, не можем да върнем миналото. — Покри ръката й със своята. — Но може би ще успеем да продължим напред.

— Не знам дали мога да повярвам във всичко това отново.

— Вярвай поне малко. Рискувай.

„Ако не рискуваш, няма и да спечелиш, мамо“, прозвучаха думите на Том в главата й.

Погледна топлата ръка, стиснала нейната.

— Ами децата? — мислеше на глас тя. — Няма да понеса отново да ги нараня.

— Аз обичам децата, Ив — отвърна веднага Джозеф. — Не ги използвай като извинение да не опитаме отново.

Погледна лицето му — сериозно, искрено, открито, толкова прекрасно. Коя не би искала да се буди до това лице всеки ден до края на живота си?

— Това е грешка — заяви тя.

— Така ли? — Стори й се притеснен.

— Да. Определено трябваше да започнеш с целувка. Да ме накараш да се размекна с целувки и след това да минеш на приказките.