Читать «Много гот» онлайн - страница 159

— О… о… честито! — Ив прегърна и целуна сина си, който изглеждаше изтощен, но замаян от щастие в пропитата си с пот тениска, която бе предназначена за сватбата. „Щастливо бракуван“ бе написано със сребърни букви отпред.

След това се обърна към снаха си, почистена, облечена в бяло, настанена на колосаните чаршафи в болничното легло, бебето бе заспало в гънката на ръката й.

— Толкова е красив — прошепна Ив и позволи на Ана и Роби да се приближат, за да погледнат. — Добре ли си? — попита тя Дийпа.

— Да… само дето адски болеше. Меко казано. — Дийпа откъсна очи от сина си и погледна Ив. — Чудесен е — прошепна тя и двете едва не се разплакаха отново.

— Браво, миличка — похвали я Ив и я целуна по челото. — Родителите ти знаят ли вече?

— Да, Том им се обади.

— Сега вече няма опасност да забравя годишнината от сватбата ни — добави Том. Не можеше да се откъсне от жена си и от бебето.

— Как ще го кръстите? — попита Джозеф.

— На мама — отвърна Том.

— Ив ли? — стресна се Ана.

— Не… Адам (Ив е английското произношение на името Ева. — Б. ред.) — каза с усмивка Том. — Нали разбирате.

— О, да! Много мило! — съгласиха се всички.

— Благодаря — промълви Ив, прекалено развълнувана, за да каже каквото и да е друго.

— Дийпа? Бебето ще пие ли мляко от цицките ти? — по-любопитства Роби.

Най-сетне стана време да се приберат. Ив пренесе на ръце Роби до своята кола, а Джозеф отведе Ана до своята.

— Ще трябва да поспиш, преди да тръгнеш за Манчестър с колата, нали? И да пийнеш чаша чай, нещо такова — предложи Ив, когато се върнаха в апартамента, защото отчаяно копнееше да го задържи. Бяха преживели толкова много за един ден. Имаше нужда той да остане още малко.

— Може да се опъна за малко на канапето ти. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. Аз обаче май няма да мога да заспя. Никога вече!

Сложиха Ана и Роби да си легнат както бяха с официалните дрехи и всеки забеляза как нежно другият целува децата и им се радва.

В кухнята той седна на масата и се загледа в нея, докато тя правеше чай, вече преоблякла се в избелялата рокля на цветя, русата й коса на розови кичури бе вдигната на хлабав безформен кок, лицето й бе почистено от размазания грим.

Ив сипа листа от двете метални кутии за чай, точно както той очакваше, заля ги с вряла вода и ги разбърка замислена. Джозеф усети болка, която позна, че е тъга по дома. Защото това бе неговият дом. Това бе мястото, къде трябваше да бъде, и това бе човекът, с когото трябваше да бъде. Чувството бе толкова силно, че трябваше да направи нещо по въпроса. Да каже нещо. Поне да опита. Нима щеше да има по-добър момент?

Тя донесе чайника с две дебели чаши.

— Том защо ти благодари за пръстена? — попита, преди той да бе казал й дума. — Да не си му дал пари назаем?

— Не… дадох му пръстена. Реших, че на Дийпа може да й хареса.

Ив се намръщи и зачака по-подробно обяснение.

— Беше на Мишел — продължи той.

— О! — Тя застина, чайникът сякаш увисна във въздуха.

— Ние се отказахме. Разделихме се… Не е нужно да ми съчувстваш — побърза да я предупреди. — Всичко стана по моя вина.