Читать «Дарът на орела» онлайн - страница 4

Всяка от почти цилиндричните фигури с височина четири и половина метра и диаметър около метър, беше изградена от четири отделни парчета базалт, издялани така, че да представляват, по мнението на археолозите, толтекски фигури на воини с военните си амуниции. На около шест метра зад всяка от предните фигури на горната основа на пирамидата имаше друга редица с четири правоъгълни колони със същата височина и ширина като първите, изработени също от четири отделни каменни блока.

Внушителната група Атланти ме беше пленила и заради това, което приятелят ми, завел ме на това място, ми беше разказал за тях. Пазачът на развалините му бил разкрил какво е чувал: че нощем Атлантите се разхождат и земята под тях трепери.

Попитах Хенаросите как биха обяснили думите на моя приятел. Те се престориха на смутени и се закикотиха. Обърнах се към Ла Горда, която седеше до мен, и направо я попитах за мнението й.

— Никога не съм виждала тия фигури — каза тя. — Никога не съм стъпвала в Тула. Плаши ме дори идеята да ида там.

— Защо те плаши, Горда? — попитах.

— Из развалините на Монте Олбан в Оаксака ми се случи нещо — отвърна тя. — Обичах често да се разхождам безцелно из тия развалини, след като навремето нагуалът Хуан Матус ми беше наредил кракът ми да не стъпва там. Не зная защо, но обичах това място. Всеки път, когато отивах в Оаксака, ходех и там. Но тъй като самотните жени винаги биват преследвани, обикновено ходех с Паблито, който е много смел. Ала веднъж отидох с Нестор. Той видя нещо да блещука на земята. Поразкопахме и намерихме странен камък, който пасваше идеално в дланта ми; в камъка беше пробита гладка дупка. Поисках да пъхна пръст в нея, но Нестор ме спря. Камъкът беше гладък и ръката ми страшно се затопли. Не знаехме какво да направим с него. Нестор го взе в шапката си и го отнесохме, сякаш беше някакво животинче.

Всички се разсмяха. В разказа на Ла Горда имаше, изглежда, скрита шега.

— И къде го отнесохте? — попитах я аз.

— Донесохме го в тази къща — отговори тя и думите й предизвикаха несдържан смях у останалите. Те се разкашляха и буквално се задавиха от смях.

— Смеем се на Ла Горда — обясни Нестор. — Трябва да си наясно, че друг инат като нея няма. Нагуалът вече й беше казвал да не се занимава нито с камъни, нито с кости, нито с каквото и да е, което намери заровено в земята. Но тя все го издебваше и си намираше всевъзможни боклуци.

— Тогава в Оаксака — продължи Нестор, — именно тя настоя да вземем проклетия камък. Качихме се с него в автобуса и го носихме чак до тоя град, а после и до тази стая.

— Нагуалът и Хенаро бяха заминали за някъде — продължи Ла Горда. — Събрах смелост и пъхнах пръст в дупката и тогава проумях, че камъкът е бил нарочно издялан, за да пасне в дланта. Тутакси изпитах чувството на оня, който бе държал камъка в ръката си. Беше камък на силата. Настроението ми се промени. Изплаших се. В тъмнината нещо започна да шава застрашително — нещо, което нямаше нито форма, нито цвят. Не можех да стоя сама. Будех се с писъци, а след няколко дни не можех вече и да спя. Всички започнаха да се редуват да стоят при мен — и денем, и нощем.