Читать «Денят на обречения крал» онлайн - страница 10

След като изслуша Милош, кралят се изправи на крака, макар че трепереше от слабост.

— Отче, ти разкри пред мен две картини на бъдещето и както сам каза, те се различават така, както се различава пъстървата в реките от птицата в небесата. А сега отговори на моя въпрос и ми кажи кое от двете предсказания е истинското и как бих могъл да спомогна да се постигне хубавото бъдеще, за което ми разказа най-напред?

Свещеникът се обърна и го погледна в очите.

— Не е в моя власт да ви кажа кое бъдеще ще се осъществи. Никой не може да ви каже. Всичко, което мога да направя, е да ви дам някакво предзнаменование с надеждата, че ще задържите в ръцете си властта върху времето. Гадателите предсказват, а владетелите управляват.

— И какво е това предзнаменование?

— Помислете сам в кой момент пътеката на времето се разклонява в двете посоки на бъдещето, което разкрих пред вас.

Той простена и рече:

— Даа, добре знам къде се разклонява. Ние не можем да вдигнем достатъчно хора, които да се изправят едновременно срещу онези адски изчадия, османлиите. Ние сме, както казваш, хора склонни към съзерцание и потопът трябва да залее прага на нашия дом, за да се решим да приберем килимчето пред вратата.

— Значи въпросът далеч не е в това, че не сме войнствен народ, а че сме… прекалено съзерцателни по природа.

— В такъв случай двамата с Йован трябва да вдигнем на оръжие целия народ. Аз ще го направя, отче. Тъкмо затова и бързах с всички сили към Свети Андрей.

— Да, но се отби тук. Това не е ли губене на време?

— Отче, аз дойдох тук целия облян в кърви след сражението при река Бабуна, като бързах през цялото време.

— През цялото ли?

Кралят докосна с немощна ръка челото си и се втренчи в голата стена. Припомни си как дълги часове си бе почивал в манастира, а после бе заспал под дърветата, бе се угощавал с рибата, черешите и ракията, а накрая се бе отбил тук и жестоко се укори за неизкоренимата мудност на своя нрав, тъй характерна и за целия му народ. Ала все пак имаше и люде по-войнствени от него и именно те, помисли си той, ще трябва да изнесат на плещите си бремето на предстоящата война.

— Йован, моят храбър пълководец Йован — каза той, — е навън, в този миг стои на стража. Той със сабя в ръка ще поведе сръбската войска, щом аз поради моята нерешителност не мога да го сторя.

Милош го изгледа с бялото си око и рече:

— Тогава ето какво е вашето предзнаменование. Елате до прозореца, кралю.

Кралят се надвеси през прозореца и видя пътеката край потока. Йован бе полегнал, опрял гръб на скалата, и стискаше в зъби разцъфнала роза. Очевидно съвсем бе забравил за турците; рисуваше си сърца в прахоляка, а сабята му бе захвърлена под един храст.