Читать «Степен на смущение „Човек“» онлайн - страница 7

С две-три движения Сол прибра термосите и приборите за хранене. Пръстите му заиграха върху арматурното табло и инструментът, който добре владееше, веднага зазвуча. Кратка, дълбока въздишка се вля в проточен тон. Един безкраен акорд.

Вътрешното осветление беше изгаснало. Леко вибриране се пренесе от колесника върху целия паяк.

— Светни! — чу Сол гласа на Демперър.

Със сигурността на сомнамбул ръката му се протегна наляво. После обаче се поколеба. „Защо е тази светлина? Но той ми е приятел — каза си, — по-добър никога не съм имал. Защо да не му доставя това удоволствие?“

На гърба на паяка пламна едно око и лъчът озари пътя на стотици метри напред.

За втори път преминаваха заедно разстоянието. Но Сол беше стоял по-дълго на Луната и по-добре се оправяше тук. Паякът така или иначе намираше посоката без тяхна намеса, а и без светлина. Сол не вярваше, че при Демперър това е все още любопитство. Той гледаше втренчено пред себе си, като че ли искаше да съзре ужаса и смъртната опасност на празния, застинал свят, съдържанието на пустошта. Трябваше му светлина. Мълчешком изстрадваше външното и вътрешното. Страхуваше се, че Сол ще му се присмее, ако разкаже. Смяташе, че е прекалено неопитен, за да му обясни вътрешното противоречие между двата свята, тъмното на деня, чието средище Сатурн заплашително осветяваше. Плъзгащата се силна светлина на техния мъничък прожектор придаваше конкретни очертания на почвата в равнините и еднозначност на мъглявите сенки в планините. Грапаво-суровата рязкост беше по-лесно поносима от измамния образ на мрачината.

— Къде ли не попада човек — отбеляза Демперър. — Но иронията малко му помогна да потисне обзелия го страх.

— Работа — установи Сол, — рядко се случва винаги и навсякъде да е приятна.

— А тук никога — допълни Демперър.

— Вярно е — съгласи се Сол, — но човек не може да има всичко.

— Глупаци — заключи неочаквано Демперър. Млъкнаха. Съгласието им беше единодушно. Нямаше смисъл от нито дума повече. Подхвърлени тук и там, набързо и между другото, забележките им ги бяха убедили, че имаха еднакво мнение за героичните фрази относно всичко, което се наричаше „покоряване на Космоса“ и за което вината се стоварваше върху хора, които никога не бяха си повдигали задника по-високо от един метър над земната повърхност.

След известно време Сод подхвърли:

— Поне да ни оставят на мира с тяхното плямпане. Като че ли от него тук би ни станало по-приятно.

— Може би си го мислят — отсъди саркастично Демперър.

Сол се изсмя гръмогласно.

— Тук няколко жени щяха да бъдат по на място. Не тези капризни кукли от научната секция.

— Лош опит ли имаш? — попита Демперър. Въпросът беше подхвърлен между другото, но загрижеността беше истинска. Досега нямаха навик да се интересуватот интимните си работи.

Сол обмисляше какво цели Демперър с въпроса си. Обърка го безразличният му тон. Бе очаквал поне любопитство. Повдигна рамене.

— Знам само, че от половин година не съм бил с жена.

— Хайде де — подсвирна Демперър. — Ще трябва здраво да се стегнеш— Струваше му се просто чудовищно, че Сол се примирява с живота си. Но не искаше да изглежда любопитен и се отказа от по-нататъшни въпроси. Тук нещо не беше наред, а нали в края на краищата трябваше да водят някакви разговори. Общото беше зад тях и тъкмо сега според него беше най-добре да се опознаят малко. Пък и кога ли на човек му се предоставя възможност за това? „Как така възможност“ — помисли си той. Липсва някак си поводът, атмосферата. Най-често човек просто си седи и дърдори глупости за бога и за света. Само не и за себе си. Като че ли се срамува. Контактите им се свеждаха до общите пътувания тук или там, когато се срещаха случайно в базата, до един най-общ разговор извън добро и зло. Това, което всички правеха. Всички. Тъй като Сол упорито мълчеше, Демперър реши, че един малко непозволен удар не би навредил.