Читать «Степен на смущение „Човек“» онлайн - страница 6

— Недей! — извика и Лаурета. — Остави това! Нали след малко ще бъда при теб. Само след миг. Имай само миг търпение, почакай, почакай! — Гласът й умоляваше и заклеймяваше. В него се съдържаше сила, способна да върне към живот дори един умиращ.

Изтощен, той се отпусна назад и макар че дишаше тежко, дочу гласа на кодиращото устройство, което го информираше за разхода на енергия. Изключи го и изпадна в състояние на унес, предпазващо го от самия него. Не възприемаше вече собственото си съществуване. Не бяха негови мислите, които изпълваха съзнанието му, неговия шепот. Не бяха негови погледите, които се рееха над равнината, надолу към сумрака на земните недра, нагоре към необятната звездна вис.

Стържещ звук в непосредствена близост му напомни за външния свят. Кой ли му говореше? Настъпи пауза, изпълнена с мълчание, после шумовете отново се появиха.

— Лаурета! Скъпа! Справи ли се?

— За бога, Сол — възмути се Демперър, повдигни най-сетне мързеливия си задник! График гоним в края на краищата.

Имитирайки ставане, Сол се понадигна малко.

— Това достатъчно ли е?

— Я стига! Трябва да тръгваме!

Сол се ухили.

— Какво става с тебе? Адомайтис ли?

— Какво Адомайтис?

— Е, страх те е от него.

— Глупости, страх. Той има право. Има право, когато изисква точност.

— Така ли?

— Ами да.

Сол го изгледа изпитателно.

— Странно, друг път не те е било грижа за това. Все намирахме начин да го преметнем.

— Вдетинявахме се. Заради няколко свободни часа. Хлапашка история.

Повдигайки рамене, Сол каза:

— Не бяхме ли някога единодушни, че това е единствената приемлива работа? Е, какво ти става тогава? Да не би да нямаш опит! Разбира се, тая работа би била неприятна точно колкото всички останали, ако човек не можеше да подреди нещата така, че да му е удобно. Ние тъкмо това и направихме! Погледни тази каменна пустиня навън! Как искаш с течение на времето да издържиш тук, ако не си доставиш поне малко удоволствие? Искам да хапна на спокойствие, разбираш ли? Това е моето удоволствие!

— Разкажи го на Адомайтис.

Те се спогледаха и внезапно ги обзе безгранична веселост. Смехът им звучеше първично, те пръхтяха и се удряха по бедрата. Колегиалната близост от изминалите месеци продължаваше да е същата. Радостта от независимостта им надделя в крайна сметка над всички скрупули. Демперър изтри сълзите в ъглите на очите си и докато Сол не преставаше да се залива в смях, той, явно натъжен, въздъхна и каза със странно примирение:

— Ще си седим тук вечно и вечно ще оправяме дефектни сонди.

— И какво от това — засече го Сол, — та това е най-разумното, което човек може да прави на тоя свят. — В думите му се прокрадна нотка, която накара Демперър да наостри слух. „Огорчение ли? Нещо съвсем непознато!“ Погледна внимателно колегата си, но простодуш-ната грубост на неговите черти изглеждаше като истинско огледало на душата му.