Читать «Степен на смущение „Човек“» онлайн - страница 9

Смълчаният образ на великана Сатурн изсипа върху им поток от жарава. Демперър седна, погледна навън, погледна нагоре към Сатурн, нагласи облегалката, пооправи маншетите на ръкавите си и започна да разбулва пред техника Сол, своя колега и може би приятел, историята на една изгубена любов. Неговият дядо му я беше разказвал, той пък я знаел от своя дядо, който всъщност сам я бил преживял, тъй като това била историята на неговия брат-близнак. Родът пазеше като светиня тази история, чиято поетичност е достатъчна гаранция за истинността на всяко изречение, на всяка дума, която се предаваше на внуците.

Канабис усети зад гърба си някакво движение. Лау-рета беше повдигнала краката му и след няколко неуспешни опита й се удаде да го избута с търкаляне от падината. Той се претърколи през лявото си рамо и се свлече чак до самия край на сипея. Струваше му се, че го носи някакво течение с много висока плътност, някакви плоски, тежки вълни. Разпери ръце, като да потопи края на пръстите си в течността. Това беше първото му движение от сто е седемдесет години насам.

Тя коленичи до него и положи главата му върху възглавница от камъни. За пръв път след толкова време той изпъшка от удоволствие. Няколко мига дишаше дълбоко и свободно, след това и двамата в един глас изрекоха:

— Сега!

За да придадат изключителност на тържествения момент, бяха решили веднъж, един-единствен път само, за една минута, да се видят. Искаха да сложат край на представа си един за друг, която ги придружаваше вече сто седемдесет и пет години. Надеждата трябваше да бъде заменена със сигурност. Отдавна вече бяха нарушили принципа за минимален разход на енергия. През изминалия час организмът им работеше със съдбоносна интензивност. Агрегатите на костюмите произвеждаха такива мощности, за каквито са били конструирани едно време, и включваха продуктите от обмяната на веществата в кръвообращението между отделяне и приемане. Не се губеше нито едно квантче. Само енергийните клетки се изразходваха.

Светлината от шлемовите прожектори придаваше на пространството някаква особена структура, чиято студена хармония обгръщаше силуетите на телата им.

— Колко си красива! — каза той.

Обвит в ореол, срещу него се открои един безполов, измършавял, восъчножълт образ. Изглежда, само очите бяха запазили жизнеността, блясъка си, който моментално стана още по-силен и издълба върху бузите й две блещукащи резки, тесни канали сред пустинна земя. Тя се наведе над него. Прегърнаха се и не изрекоха това, което и двамата си мислеха.

Сега знам как изглеждам.

Дълго стояха така, в мълчание, в непреодолима близост до лицето на другия. Той затвори очи и видя, че тя не беше се променила. Правата й коса очертаваше овала на лицето, веждите извиваха дъги върху високото чело. Той обичаше малко големия й нос, нежната брадичка, устните й (долната беше малко по-пълна). Обичаше копнежа на очите й, които сякаш постоянно търсеха някаква тайна. Дори и сега. Напрягайки всичките си сили, повдигна ръце и обгърна раменете й. Но не можа да издържи дълго на статичното натоварване и докато ръцете му леко се плъзгаха надолу, промълви: