Читать «Степен на смущение „Човек“» онлайн - страница 5

Бернд Улбрих

— Както в първия миг. Не е ли всичко това игра на случая, започнала още от първата ни среща. Годините, в които можехме да общуваме един с друг само чрез екрана. Случайност, нищо друго освен случайност. Това, че тогава и двамата имахме дежурство, което пък стана причина да разменим съобщения. Случайност ли беше, че професията ни разделяше всеки път, когато се приближавахме на по-малко от десет милиона километра?

— Случайност — повтори той. — Звучи така отблъскващо. Нищо от онзи велик, безусловно действащ принцип. Та нали човек си пожелава да бъде принципен навсякъде в живота. Най-вече при любимото същество. Това не беше случайност. Това беше закономерността на нашия живот. Изпълнявахме задължения и се срещахме. Докато копнежът ни растеше, изпълнявахме задължения. Изпълнявахме задължения и в това време си станахме необходими. Наричаме го любов. То е почти еднозначно определение.

Той се засмя, но тя продължи сериозно:

— Може би междувременно човечеството е измислило наука за това. Нали състоянията, които могат да бъдат дефинирани, изискват систематизация. Не, аз държа на случайността. Ако тя все още има някакво оправдание за съществуването си в техния живот, то тогава шансът за нас е по-голям.

— Кой шанс?

— Шансът да се измъкнем оттук и шансът да живеем с тях.

— Софизми. Случайността също е закономерност. Не сме в състояние повече да обхванем нейната комплекс-ност. Хората на бъдещето — продължи той с лека ирония — ще овладеят любовта като ускорението на пулса си. Те ще се подчиняват на любовта към дълга. Това е и нашата надежда за спасение. В сравнение с тях ние сме егоисти. Такива сме и в любовта.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Ти си чудесен утешител.

— Не бързай. Още не сме опитали.

— Ще наваксаме.

— Бих искал да имам твоя оптимизъм.

Тя не се поддаде на тона му.

— Не би ли искал да разбереш какво значи да лежиш в обятията ми? Представям си те нежен.

— Истинско дърво съм.

Тя се разсмя.

— Лъжеш.

— Мислиш ли, че все още бих могъл да знам какъв съм? Като мъж и изобщо. Забравил съм. След сто и седемдесет години мислене нямам вече ни най-малка представа за себе си. Само доста смътно подозирам, че една жена е нещо много хубаво.

Долови учестеното й дишане и млъкна. Тя отново бе започнала работа. По едно време външните микрофони уловиха шум от някакво свличане.

— Пак ли този чакъл?

— Не се притеснявай — отговори тя, — скоро ще свърша.

Увереността в гласа й прогони опасенията му. Обхвана го безгранично спокойствие, от което в съзнанието му се родиха други мисли. Какво стана с мене? Кой все пак съм аз след сто и седемдесет години? Способен съм преднамерено да владея тялото си. Човек ли съм или чудовище? Какво е унищожило времето в мен? Седемнадесет часа? Сметката беше наивна. Но той имаше право на илюзии, защото нямаше възможност да установи дали се чувства стар или млад, неизхабен или опустошен. Изведнъж страшно му се прииска тя вече да е привършила. Предпазният костюм му се стори тесен до задушаване. Поизправи се и нададе вик, в който отчаяното напрежение не спираше да нараства.