Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 9

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

* * *

Далече от стада, от птици, от жетварки, какво ли пиех сред тревата, на колене, от лешниците нежни наобиколен сред марната мъгла от зной и здрач зелен? Какво от младата Оаза в дните жарки — лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен — далече от дома, с кратунки жълто-ярки съм пил? Златист ликьор, избликнал в пот по мен. Напомнях фирмата на някой хан крайпътен. Прогони буря зла небето, скри го в прах. Водите в девствения пясък се преляха, Бог с вятър, с лед замерваше потока мътен; през сълзи гледах златото — но жаден бях.

* * *

До четири часа в зори сънят любовен трае лете. И мирис празничен въззет е         от вечер в сънните гори. А долу между скели здрави, под слънцето на Хесперидите, работници, запретнали ръкави,         след миг ще видите. Сред тая Пустош с мъх, с роса стените гладки те гласят — да изрисува там градът         фалшиви небеса. Зарад работниците млади — о, робите от Вавилон! — Венеро, забравѝ наслади         и тях — душите върху трон. Царице на Пастири, дай, ракия дай им — тъй са жадни и за да вкусят все пак рай,         в морето взрени, чакат пладне.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика, училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси:

Песен за най-високата кула

Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи. Търпях — ще помня вечно каквото изтърпях. Кръжат в небе далечно страдания и страх. И жаждата болнава в кръвта ми здрач сгъстява. Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи. Тъй буйната поляна, потънала в мечти, от мириси пияна обраства и цъфти и от мухи зловонни противен звън се рони. Да настъпи, да настъпи време с дни, за всички скъпи.

Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.