Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 7

Понякога говори на приятен жаргон за смъртта, която ни кара да се разкайваме, за наистина съществуващи нещастници, за изнурителен труд, за раздели, късащи сърцата. Във вертепите, където се опиянявахме, той плачеше, като гледаше тия край нас: скотове на нищетата. Вдигаше пияниците по тъмните улици. Бе милостив към всяка зла майка заради невръстните й деца. Отиваше си миловиден като момиче след урок по вероучение. Преструваше се на човек, сведущ във всичко: търговия, изкуство, медицина. Следвах го навсякъде, така и трябваше!

Представях си цялата обстановка, с която мислено се обграждаше. Дрехи, драперии, мебели. Аз го дарявах с нови гербове — виждах го изцяло друг. Представях си всичко, което го трогваше — неща, които би искал да създаде за самия себе си. Когато ми се струваше, че умът му бездейства, аз го следвах в странните му и сложни начинания. Чак до края — все едно добри или лоши. Знаех, че никога няма да проникна в неговия свят. Колко дълги нощи съм бдяла край неговото скъпо спящо тяло, с надеждата да разбера защо той толкова иска да избяга от реалността. Никой не е имал подобно желание. Предугаждах, без ни най-малко да се страхувам за него, че той може да бъде сериозна заплаха за обществото. Той може би знае тайните как да бъде променен животът. Не, той само ги търси — възразявах си аз. И тъй, милостта му е омагьосана и пленницата съм аз. И никоя душа не би имала тая сила — силата на отчаянието! — да издържи, да бъде закриляна и обичана от него. Впрочем не си го представях с друга душа. Всеки вижда, струва ми се, своя Ангел, Своя и никой друг. Бях в душата му като в дворец, изпразнен, за да не би да остане някой по-недостоен от вас. Ето това е. Уви! Твърде много зависех от него. Но какво ли искаше той от моето съществуване, мрачно и презряно? Не ме направи по-добра — какво, че не ме умъртви! Гневна в своята скръб, аз му казвах понякога: «Аз те разбирам». Той свиваше рамене.

И тъй — докато моята скръб не спираше да ме гнети и аз все повече падах както в собствените си очи, така и в очите на тия, които биха искали да ме видят, ако не бях навеки и от всички обречена на забрава — аз все повече и повече жадувах за неговата доброта. Неговите целувки и приятелски обятия бяха истинско небе, мрачно небе, където аз влизах, където бих искала да остана. Захвърлена, бедна, глуха, няма и сляпа. Вече това ми ставаше навик. Виждах двама ни като две невинни деца, разхождащи се на воля из Рая на скръбта. Подхождахме си. Трогнати, ние се трудехме заедно. Но след една убийствена ласка той каза: «Колко странно ще ти се струва всичко, което си преживяла — само щом си отида оттук. Когато няма да ги има ръцете ми — да милват твоята шия. Нито моята гръд — да отпуснеш глава върху нея. Нито устните, целуващи очите ти. Защото един ден ще трябва да замина далече, много далече. После, аз трябва да помогна и на други. Това е мой дълг. Макар и да не е много приятно, скъпа». Веднага си представих. Той — заминал, аз — зашеметена, захвърлена сред най-ужасния мрак — смъртта. Заричах го да обещае, че няма да ме изостави. Правеше го десетки пъти… О, това обещание на любовник! Беше тъй лекомислено, както и моите думи: «Аз те разбирам».