Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 10

„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“

О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!

Глад

Ако имам вкус, то значи: няма ни пръст да ми омръзне, нито камъни. Вечно, винаги до днес съм ял въздух, въглища, скали, метал. Вървете си, пасете, гладове,         моравата от гласове. От грамофончета отрова жива         да ви опива. Яжте сух чакъл с години, камъни от църквите старинни, камъчета от градини стари, хлябове, посети в сивите долчини.

* * *

Вълкът вие под листата, плюе чудна перушина от закуската богата: тъй се ям, че ще загина. Плодове, салати свежи чакат нечия закуска; паякът, опънал мрежи, само теменужки хруска. Да спя! Да вра сред самотата в олтарите на Соломон. Тече бульонът по ръждата и смесва се с Кедрон.

Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:

Открита е тя! Какво? Вечността. Един океан,         със слънце залян. Пази, мой дух вечен, обета свещен в самотните нощи, в пламтящия ден. Презри забележки, стремежи човешки и порив всеобщ! И литвай според… Към нова надежда         днес път не извежда. Наука, търпение са само мъчение. Нов ден не изгрява. И дълг е, жарава,         за теб да пламтиш         с атлазен пламтеж. Открита е тя! Какво? Вечността. Един океан,         със слънце залян.

Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.

На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.

Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.

Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.

Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.