Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 11

Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.

        О, замъци, о, старини! Духа си кой не оскверни? Аз зная цялата магия на щастието — и не крия. И тъй — прослава, щом подел е песен галският петел. Аз нямам повече стремежи — то моя път в света бележи. С душа и плът е прелестта, усилията пръсна тя.         О, замъци, о, старини! Часът на бягството — уви! — ще дойде да го умъртви.         О, замъци, о, старини!

Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.

Невъзможното

Ах! Моят живот, когато бях дете, големият път през годините, свръхестествено строг, по-безкористен от най-добрия просяк, горд, че нямам нито роднина, нито приятел — колко глупаво беше това. Едва сега го разбирам.

Имах право да презирам тези хорица, непропускащи случая да се отдават на ласки, пагубни за чистотата и здравето на нашите жени, които днес роптаят срещу нас.

Имах право за цялото мое презрение: след като съм побягнал.

Аз съм побягнал!

Нека да обясня.

Вчера все още въздишах: „Небе! Премного ли сме прокълнатите тук — долу! От дълго време съм в тяхното гъмжило! Познавам ги до един. Веднага се разпознаваме. Отвращаваме се един от друг. Милосърдието ни е чуждо. Но сме вежливи. Нашите отношения със света са твърде прилични“. Нима е чудно? Светът! Търговците! Наивниците! Ние не сме опозорени. Но избраниците — как биха ни възприели те? И тъй, има хора весели и свадливи, лъжеизбраници, щом ни трябват смирение и смелост, за да приближим до тях. Това са единствените избраници. Те не ни благославят!

Намерил в себе си макар и за две пари разум — това минава бързо! — виждам откъде идват моите несгоди: проумях твърде късно, че ние живеем на Запад. Блатата на Запада! Не че за мене светлината е помръкнала. Формата — изчерпана. Движението — объркано!… Добре! Ето че моят дух иска на всяка цена да се обремени с всичките жестоки превратности, които е претърпял духът след залеза на Изтока. Иска го моят дух!

… Моят разум — за две пари — се изчерпа! Духът е власт и той ми повелява да бъда на Запад. Би трябвало да го накарам да млъкне, за да става, каквото аз искам.

Пратих по дяволите палмите на мъчениците, лъчите на изкуството, гордостта на изобретателите, жарта на грабителите. Пак съм на Изток, при изначалната, вечната мъдрост. Навярно това е мечтата на грубата леност!

При това съвсем не мислех за тая наслада — да се изплъзна от страданията на съвремието. Нямах предвид изродената мъдрост на Корана. Но не е ли истинско мъчение това, че след като науката възвести Християнството, човек се самозалъгва, доказва очевидното, надува се от удоволствието да повтаря все същите доводи — и живее само така. Мъчение — изтънчено и глупаво. Извор на моите духовни бълнувания. Навярно Природата би могла да се отегчава. Г-н Прюдом е роден заедно с Христос.

Но не е ли така, понеже отглеждаме мъгли! Поглъщаме треската заедно с водните зеленчуци. И пиянството, и тютюнът, и невежеството, и предаността — не е ли всичко твърде далече от мислите, от мъдростта на Изтока, нашата прародина? Защо е този съвременен свят, щом са измислени подобни отрови?