Читать «Един сезон в ада» онлайн - страница 12

Хората на Църквата ще рекат: това се подразбира. Но вие говорите за Едема. А нищо няма за вас в историята на източните народи. Истина е: точно за Едема си мислех. Какво е за моите блянове чистотата на древните раси!

Философите: светът няма възраст. Човечеството се мести, толкова е просто. Вие сте на Запад, но имате право да живеете във вашия Изток — толкова древен, колкото ви се иска — и да живеете там добре. Не се предавайте. Философи, вие сте рожби на своя Запад.

Дух мой, пази се! Никакви опити за насилствено спасение. Упражнявай се! Ах, твърде бавно напредва за нас науката!

Но аз забелязвам, че моят дух спи.

Ако можеше и занапред да е винаги достатъчно буден — бихме стигнали по-бързо до истината, която може би ни обгражда със своите плачещи ангели. Ако беше буден до този момент, не бих отстъпил пред гибелните инстинкти — в едно отколешно време!… Ако винаги е бил достатъчно буден, бих плувал в дълбока мъдрост…

О, чистота! Чистота!

Това е мигът на пробуждане, който ме дари с видението на чистотата! Чрез духа се достига до Бога.

Разкъсваща злочестина!

Светкавицата

Човешкият труд! Експлозия, която озарява от време на време моята бездна.

„Нищо не е суета. Напред — за науката!“ — крещи съвременният Еклезиаст, тоест Всичко живо. И все пак труповете на злобните и ленивите се сгромолясват върху сърцата на другите! Ах! Живо, малко по-живо! Там, отвъд нощта. Тези бъдещи вечни възмездия — ще ни убегнат ли?

Какво мога да сторя аз? Познавам труда. Но науката е твърде тромава. Нека молитвата да препуска и светлината да гърми… Всичко е пред очите ми. Твърде просто и толкова горещо. И без мене ще мине. Зная дълга си. Ще се гордея като мнозина — стига да го изоставя.

Животът ми е прахосан. И тъй, да се преструваме, да безделничим, о, милосърдие! И ще живеем сред развлечения. Бленувайки чудовищни страсти и фантастични вселени, жалейки се, ругаейки привидността на света: въжеиграч, просяк, артист, бандит — свещенослужител! На болничното ми ложе мирисът на тамян ме лъхна още по-силно. Страж на свещените благовония, изповедник и мъченик…

В това виждам аз моето мръсно детско възпитание. Какво толкова! Бил съм на двайсет години, другите да не би да не са…

Не! Не! Сега се опълчвам срещу смъртта! Трудът изглежда твърде лек за моята надменност: моята измяна към този свят ще бъде едно изтезание, но много за кратко. В последния момент ще нападам наляво, надясно…

Тогава — о, моя скъпа, бедна душа, няма ли да загубим с теб вечността?

Утрин

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — какво щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.