Читать «Случка в интерната» онлайн - страница 5

— Не.

— Тогава херцогът?

— Пази боже, не!

— А отде знаете тогава?

— Имах поверителен разговор с мистър Джеймз Уайлдър, секретаря на негова светлост. Той именно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайр.

— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… сигурно сте го намерили в стаята на момчето след бягството му?

— Не; беше го взело със себе си. Мистър Холмс, струва ми се, че е време да тръгваме за Юстън.

— Ей сега ще поръчам файтон. След четвърт час ще бъдем на ваше разположение. Ако възнамерявате да телеграфирате до къщи, мистър Хъкстейбъл, добре ще бъде да накарате тамошните хора да помислят, че следствието все още се води в Ливърпул или дявол знае къде е завела лъжливата следа вашите полицаи. В това време аз ще мога да работя спокойно пред самите ви врати; може би следата е още прясна, та двама стари копои като нас с Уотсън ще могат да я надушат.

Същата вечер дишахме студения, освежителен въздух на високата равнина Пийк в графство Дарби, където се намираше прочутото училище на д-р Хъкстейбъл. Беше вече тъмно, когато се приближихме до него. На масата в преддверието лежеше визитна картичка и училищният прислужник прошушна нещо на своя началник, който тутакси се обърна към нас с развълнувано лице.

— Херцогът е тук — каза той. — Херцогът и мистър Уайлдър са в кабинета ми. Елате, господа, да ви представя.

Аз, разбира се, познавах именития държавник по снимките му, но той се оказа не такъв, какъвто го изобразяваха. Беше висок, с величествена осанка, изискано облечен, с продълговато, мършаво лице и дълъг, причудливо извит нос. Лицето му беше смъртно бледо и тази бледост се подсилваше още повече от дългата, оредяваща яркорижава брада, която падаше върху бялата му жилетка, а през нея проблясваше верижката на джобния часовник. Такава беше достопочтената особа, която ни гледаше студено от килима, застлан пред камината в кабинета на д-р Хъкстейбъл. До тази особа стоеше много млад човек, както се сетих, частният секретар Уайлдър — дребен, нервен и жив, с умни светлосини очи и подвижно лице. Той именно подхвана веднага разговора, и то с рязък и решителен тон:

— Идвах тази сутрин, д-р Хъкстейбъл, но закъснях и не можах да попреча на заминаването ви за Лондон. Научих, че целта ви е била да поканите мистър Шерлок Холмс да се занимае с разследването на този случай. Мистър Хъкстейбъл, негова светлост е учуден, че сте предприели такава стъпка, без да се посъветвате с него.

— Когато разбрах, че полицията не е успяла…

— Негова светлост съвсем не е убеден, че полицията не е успяла.

— Но нали, мистър Уайлдър…

— Вие, д-р Хъкстейбъл, много добре знаете, че негова светлост иска на всяка цена да избегне всякакъв публичен скандал. Той предпочита колкото се може по-малко хора да узнаят за случая.

— Това може лесно да се оправи — отговори уплашеният доктор. — Мистър Шерлок Холмс би могъл да се върне в Лондон със сутрешния влак.

— Едва ли, докторе, едва ли — проговори Холмс с най-ласкав глас. — Този северен въздух е толкова ободрителен и приятен, че смятам да прекарам няколко дни в тази равнина и да се забавлявам както мога. Разбира се, вие ще решите къде да се подслоня — под вашия покрив или в селската странноприемница.