Читать «Среща с Медуза» онлайн - страница 17

Стотина километра напред в облачния слой ставаше нещо обезпокоително. Малките червени овални форми се заблъскаха и започнаха да се подреждат в спирала — познатата схема на циклона, толкова обикновено нещо в земната метеорология. Вихърът се формираше с изумителна бързина. Ако пред себе си имаше буря, чакаше го голяма беда, помисли си Фокън.

И тогава безпокойствието му се смени с учудване и страх. Не, това, което се зараждаше на пътя му, съвсем не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго километри. Успокоителната мисъл, че то също е облак, буреносен облак, формиращ се в по-ниските атмосферни слоеве, трая само няколко секунди. Не, не, това бе нещо солидно. То се изтласкваше пред розовооранжевото покривало като изникващ от дълбините айсберг.

Айсберг, плаващ във въглерод ли? Невъзможно, разбира се, а може би аналогията не бе чак толкова далечна. Щом нагласи телескопа към загадъчното образование, Фокън видя, че то представляваше белезникава кристална маса с червени и кафяви жилки. И заключи, че това е същото вещество, от което са съставени падащите край него снежинки — цяла планина от восък. Но скоро разбра — тя не е компактна, както си мислеше. По краищата непрекъснато се рушеше и деформираше…

— Зная какво е това — доложи той в Центъра за управление, който през последните няколко минути непрекъснато му задаваше тревожни въпроси, — огромната маса от мехури е някакъв вид пяна. Въглеводородна пяна. Нека химиците… Не, почакайте малко.

— Какво има? — запитаха от Центъра за управление. — Какво има?

Той не откликна на неистовите призиви от Космоса и съсредоточи цялото си внимание върху това, което показваше телескопа. Трябваше да бъде сигурен. Сгрешеше ли, щеше да стане за посмешище на цялата Слънчева система.

После се отпусна, погледна часовника и изключи отегчителния глас от Центъра.

— Ало, Центъра за управление — каза той. — Говори Хауърд Фокън от кораба „Кон-Тики“. Ефемерно време деветнадесет часа, двадесет и една минута и петнадесет секунди. Нула градуса и пет минути северна ширина. Дължина сто и пет градуса и четиридесет и две минути. Първа система. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И то огромен…

5. КОЛЕЛАТА НА ПОСЕЙДОН

— Много ще се радвам, ако не изляза прав — бодро отвърна по радиото доктор Бренър. — Природата винаги поднася изненади. Не сваляй дългофокусната камера от обекта и ни дай възможно най-стабилна картина.

Нещата, които се движеха надолу-нагоре по восъчните склонове, все още се намираха много далече от Фокън, за да може да различи подробности, но сигурно бяха много големи, за да се виждат от такова разстояние. Почти черни, наподобяващи върхове на стрели, те маневрираха, като бавно се извиваха и много приличаха на гигантски манта — скатове, които плуваха над някакъв тропически риф.

А може би бяха небесни крави в облачните пасища на Юпитер, защото, изглежда, се хранеха от тъмните кафяво-червени жилки, които пробягваха като пресъхнали речни корита по склоновете на плаващите урви. От време на време някоя от тях се спущаше стремглаво в планината от пяна и съвсем изчезваше от погледа.