Читать «Среща с Медуза» онлайн - страница 19

Светлината почти изчезна. Облачният пейзаж стана пурпурен от отразените слънчеви лъчи, а след няколко секунди това също трябваше да изчезне. И в последния просвет на своя втори ден на Юпитер Хауърд Фокън видя, или поне така му се стори, нещо, което хвърляше най-мрачно съмнение върху тълкуването му за белите овални форми.

Ако слабата светлина не го мамеше, стотиците тънки стволове се люлееха напред-назад в пълен синхрон като широки водорасли по големи вълни.

А и дървото вече не беше там, където го видя първия път.

— Жалко — съобщи Центърът за управление веднага след залез слънце. — Но според нас до един час ще започне изригването на „Бета“. Вероятност седемдесет процента.

Фокън бързо погледна картата. „Бета“, Юпитер, сто и четиридесет градуса ширина, сега се намираше на тридесет хиляди километра от него далече зад хоризонта. Макар мощността на изригването да достигаше до десет мегатона, вулканът беше толкова далече, че ударната му вълна не можеше да представлява сериозна опасност. Друг въпрос беше радиобурята, която щеше да предизвика.

Взривове в декаметров диапазон, при които Юпитер понякога ставаше най-мощният източник на радиоизлъчвания по цялото небе, бяха открити още през петдесетте години на двадесети век и безкрайно озадачиха астрономите. Сега, след повече от един век, истинската причина за тях още си оставаше загадка. Симптомите се изясниха, но обяснение нямаше.

Теорията за „вулкана“ устоя проверката на времето, макар никой да не си въобразяваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както на Земята. В най-ниските атмосферни слоеве, може би дори на самата повърхност на планетата, на равни интервали, понякога няколко пъти на ден се извършваха титанични изригвания. Огромен стълб газ, висок над хиляда километра, се устремяваше нагоре, сякаш твърдо решен да излети в Космоса. Той нямаше никакви шансове срещу най-мощното гравитационно поле в Слънчевата система. И все пак част от него, някакви си няколко милиона тона, обикновено успяваше да достигне йоносферата. И тогава започваше този ад.

Пред гравитационните пояси около Юпитер земните изглеждаха нищожни. А когато издигащият се газов стълб направеше късо съединение, полученият електрически заряд беше милиони пъти по-голям от заряда на която и да е земна мълния. Той изпращаше колосален гръм във вид на радиошум, който се разливаше по цялата Слънчева система, а и извън нея, чак до звездите.

Установи се, че радиоизригванията идваха от четири основни зони на планетата. Може би там имаше неустойчиви места, от време на време пропускащи огъня от недрата навън. Учените на Ганимед, най-големият от спътниците на Юпитер, мислеха, че ще могат да предсказват декаметричната буря. Но техните прогнози щяха да са толкова точни, колкото прогнозите за времето от началото на XX век.