Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 56

— Но, Беки, така няма да разберем накъде са се запътили тези малки юнаци — по лицето му се изписа мъка.

— И ти беше мъничък като тях, Куинси!

Той се обърна и щастието отново изгря на лицето му.

— Капитане, Анджи — той бе толкова развълнуван от това, че ги вижда отново, че дори забрави за децата, които доста бързо се придвижваха напред, сега водени от двама офицери с хубави нови униформи и нахлупени над очите фуражки.

— Щом сте вече тук, можем да продължим — усмихна се Беки. — Приятно ми е да се видим отново, сър. Добре ли пътувахте?

— Да, Ребека, нямахме никакви произшествия. Куинси — обърна се той към лейтенанта — мислех, че искаш да тръгнеш след шествието на децата, да не би да си се отказал? — загадъчна усмивка трептеше на лицето му.

— Разбира се, че не, сър! — отсече Куинси — Да вървим, ще си говорим по пътя.

Те тръгнаха след малките войничета.

— Погледнете ги — не спираше да им се възхищава Куинси — толкова са мънички, а каква правилна стойка имат, сякаш са родени за войници.

— Не забравяй, че и ти беше като тях, когато се качи на борда на „Делфин“ — подкачи го полковникът — но като че ли те са по-добре тренирани от теб.

— Виждам двама офицери между тях. Кои ли са тези младежи? Ако съдя по униформите, единият е лейтенант, а другият капитан от военноморската армия. Но какво правят те в този пълен с архитектурни паметници град?

— Ще разберем, когато достигнат целта си — със същата загадъчна усмивка каза Севаро.

— Тони — прошепна Анджела — Знаеш ли кои са тези деца?

— Да — по същия начин каза той — но нека това остане към останалата част на изненадата.

— И те ли са част от това?

— Да, скъпа!

Междувременно един от младежите се обърна, погледна ги и като прошепна нещо на другаря си поведе шествието към града на науките и културата и, като завиха в една от пресечките, се скриха от погледите на съгледвачите си.

— Но къде отидоха? — попита учудено Куинси.

— Мисля, че мога да ви заведа при тях — каза Севаро и ги поведе.

Няколко минути по-късно пред тях изникнаха две неголеми сгради, построени по типичен валенсиански стил. Портите бяха заключени и по всичко личеше, че на това място няма признаци на живот.

Полковникът почука някак странно — три пъти отсечено и два пъти с кратки удари.

— Видя ли това, Куинси? — побутна го Ребека.

— Но… какво значи това?…

Преди да успее да каже още нещо, главните порти се отвориха и те се озоваха в двора, като оглеждаха с любопитство всичко наоколо.

Първото нещо, което направи впечатление на Куинси, бе обширният двор между двете сгради, пригоден за военни учения. Лявата сграда очевидно бе училище, а дясната, по-голяма постройка бе спално помещение.

Куинси бе зашеметен!

— Какво има, лейтенант? — засмя се полковникът. — Очевидно не знаеш къде си попаднал. Така ли е?

— Сър… но… това е изумително. Кой би направил подобно нещо? И къде изчезнаха децата?

— Да отидем в задния двор — предложи Ребека.

— Задния двор? — смаяно я погледна Куинси — Ти познаваш това място?

— Да — каза тя весело. — Хайде, ще ти хареса.

— Явно ти и полковникът сте наясно какво става тук! — каза той, като се окопити малко — какви ли още тайни крие това място?