Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 47

Една прекрасна утрин, веднага след закуска, решиха да направят кратко пътешествие до Малага — голямо търговско и рибарско пристанище, с много паркове и градини с редки екзотични цветя и дървета. Родното място на Пабло Пикасо, чиито творби са изложени в Музея за изящни изкуства, винаги оставяше незабравим спомен у тях.

Сред част от забележителностите са катедралата от шестнадесети век, мавърската крепост Allkazaba с Археологическия музей и църквата Iglesia del Sagamo. След като посетиха тези красиви забележителности, двамата продължиха към пристанището, за да се полюбуват на многобройните корабчета, които мързеливо се полюшваха над вълните.

— Виж колко нови кораби има, Арчи — каза Ребека — Дали ще пътуваме отново с капитан Севаро? — тя изглеждаше тъжна.

— Не зная, Беки — отвърна брат й — може би е по-добре да си останем на брега. Знаеш ли защо реших да си тръгнем?

— Заради Анджи, предполагам — погледна го тя.

— Да, но също и заради капитана. Мисля, че постъпих правилно.

— Но така я отдалечи от себе си, Арчи. Мислех, че между вас има нещо.

Той я погледна замислено.

— Ние сме просто приятели, макар че ми се иска да бъде различно — погледът му се рееше надалеч към океана.

— Тогава какво те спира?

— Капитанът — въздъхна Арчи — благодарение на него осъзнах, че за Анджи съм просто един от приятелите й, но каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до нея.

— Но какво общо има капитанът?

— Мисля, че той е влюбен в нея, и съм почти сигурен, че тя споделя чувствата му. Знаеш ли, Беки, ако има някой, който може да открие Куинси, това са те двамата. Нито ти, нито аз имаме смелост и сили за подобно издирване.

— А дали ще успеят? — тихо прошепна Ребека.

— Надявам се, сестричке.

Те замълчаха. Стояха, подпрени на перилата, погледите им бяха насочени към морето, където един малък, но много красив кораб си проправяше път към плавателните съдове и търсеше място сред тях.

Не беше много лесно да се провре, но кормчията така ловко обърна носа, че само с една маневра успя да го намести между две не много големи яхти.

Това разведри лицето на Арчи, а Ребека с усмивка се обърна към брат си:

— Видя ли това, Арчи? Този младеж сякаш е роден за капитан. Ти можеш ли да направиш така?

— Не ми се подигравай, Беки — намръщи се той. — Да отидем ли да се запознаем с новодошлите?

— Не… тя се подвоуми… да почакаме да дойдат насам.

— Добре ли си, сестричке? — попита той обезпокоен. — Изглеждаш ми малко бледа.

— Добре съм, Арчи. Просто не мисля, че е учтиво да ги притесняваме.

Някаква невидима сила я накара да потръпне. Нещо и подсказваше, че трябва да остане на мястото си.

Междувременно кормчията скочи на кея и върза кораба. На палубата се появиха още двама души. Очевидно това бе целият екипаж.

Тя се замисли!

Какво ли бе накарало трима младежи да излязат в морето, дали търсеха изгубен приятел, или просто бяха туристи, тръгнали на обиколка из Испания?

Ребека се върна десет години назад, когато замина Куинси. Всеки спомен предизвикваше болка, в мислите и изплува онзи ден, в който тримата се качиха на борда на „Герой“ като стажанти, до деня, в който се разделиха с Анджела, и двамата с Арчи стъпиха на родна земя.