Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 45

— Да, Куинси, това искам да кажа. А сега да отидем да разгледаме кораба ти, ако не възразяваш, разбира се.

— Не, сър, но първо ще извикам останалите. Вие двамата ни чакайте пред хотела и не изчезвайте, докато слезем — пошегува се Куинси.

— Всичко се нарежда добре, нали? — попита Севаро, когато той излезе.

— Да, Тони. Радвам се, че се връщаме. Куинси най-после ще се види с приятелите си. Въпреки че не ми казва всичко, сигурна съм, че единствената му мисъл в момента е да намери Ребека и да й разкаже приключенията си.

— А как ли ще го посрещне тя?

— Надявам се, добре. Иска ми се да вярвам, че няма да го намрази, след всичко, което и причини.

— А ти? — погледна я Севаро.

— Какво за мен?

— Ти какво искаш?

— Искам да бъдем щастливи заедно. Много ли искам според теб?

— Разбира се, че не, скъпа — прегърна я той — ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ти. А сега да отидем пред хотела и да почакаме другите.

Малко по-късно цялата група потегли към пристанището. По пътя се сипеха шеги и закачки, Толедо не пропусна да се извини на чичо си за разговора по време на закуската. Фатима разказа на Куинси за случилото се в тяхно отсъствие.

Всички се смяха от сърце, дори Севаро, който първоначално се намръщи, но след това се усмихна и притегли Анджела към себе си.

Така, в шеговити разговори те стигнаха до пристанището, където веднага забелязаха „Синята птица“.

Корабът се отличаваше много от другите плавателни съдове, беше красиво изработен и веднага грабваше окото.

— Ти ли нарисува този гълъб, Куинси? — попита капитанът.

— Да, сър. Както птиците се връщат у дома, така и аз вярвах, че ще се завърна някой ден. И този ден настъпи.

— Корабът е много хубав, братле. Но кога всъщност ще отплавате?

— Тръгваме утре сутринта.

— Толкова скоро!

— Не тъгувай, сестричке — прегърна я Куинси. — Този път раздялата ни ще е кратка. Ще ви чакаме в Малага и оттам ще се върнем в Севиля.

— Зная, Куинси. Утре ще дойдем да ви пожелаем попътен вятър, а след това с Антонио ще отидем в посолството. Нали, Тони? — обърна се тя към него.

— Така е — каза той — ще пристигнем няколко дни след вас.

Пътуването вече беше факт, и въпреки че очакваха този ден с нетърпение, всички бяха тъжни и потиснати.

Нощта измина бързо!

Доминик натовари кораба с различни мексикански украшения и сувенири, които щеше да подари на приятелите на Куинси, когато стигнеха в Испания.

Той беше щастлив, въпреки че напускаше родината си, защото щеше да бъде близо до Куинси и семейството му, което обикна още в първия ден на запознанството си.

Всичко бе занесено на кораба и „Синята птица“ бе готова за път.

Куинси издърпа котвата и отвърза въжето. Обърна се към брега и помаха с ръка:

— Не закъснявай много, Анджи — извика той — ще се видим у дома.

— На добър час, момчета — отвърна му Севаро. — И попътен вятър. Пазете се.

— Хайде, приятели — обърна се към екипажа си лейтенантът — вдигайте платната и Бог да ни пази.

На брега останаха само Фатима, Анджела и Антонио — тримата, които поеха в открито море, за да открият Куинси. Те не мръднаха оттам, докато „Синята птица“ не се изгуби от погледите им.