Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 29

… Куинси най-после се видя със сестра си!

Не може да се опише с думи радостта от тази среща!

Той плачеше, всички плачеха от щастието, което изживяваха в този момент.

Анджела бе започнала да идва на себе си, когато Куинси и Доминик влязоха при нея. Заедно с тях бе и капитан Севаро. Тя отвори очи и прошепна:

— Къде се намирам? — още не се бе съвзела от шока, който преживя.

— Анджи — Куинси пристъпи към нея със сълзи на очи — Анджи, аз съм, Куинси, твоят брат. Върнах се.

— Куинси — тя искаше да стане, но някой я възпря. Огледа се и видя капитана.

— Тони, кажи ми, че не сънувам. Наистина ли брат ми е тук? Моля те, кажи ми истината.

Сълзи се стичаха от лицето й. Севаро се наведе и нежно ги изтри.

— Да, Анджела. Куинси е тук и заедно ще се върнем в Испания. Сега си почивай. Когато силите ти се върнат, ще ти разкажа всичко.

Тя едва ли чу последните му думи. Лекарството, което бе й дала Фатима, подейства твърде бързо.

Но за всички бе настъпило щастие, което чакаха твърде дълго.

Имаха три месеца!

Време, през което щяха да се опознаят и обикнат. А после да се върнат в Испания, където животът им щеше да започне отначало.

И да се върнат там, откъдето бяха тръгнали по море!

На път към остров Барбада

Тайфунът

Минаха няколко дни.

Анджела вече знаеше всичко.

Една вечер всички се разхождаха край каналите.

Капитан Севаро и Куинси се отделиха от останалите и тръгнаха по брега. Куинси гледаше морето и говореше прекалено малко — факт, който нямаше как да скрие от проницателните очи на Севаро.

— За какво мислиш, лейтенант Медейра? — попита той.

— Знаете ли, капитане — въздъхна тежко Куинси — Приятелите ми от остров Барбада много ми липсват. Обещах им, че когато ви открия, ще се върна на острова заедно с вас, но изглежда, това обещание не може да бъде изпълнено.

— Защо не? — погледна го учудено Севаро — Можем да поискаме разрешение от посолството и ще тръгнем след няколко дни, освен ако не бързаш да се връщаш в Испания.

Куинси не отговори веднага. По всичко личеше, че се колебае.

— Иска ми се да видя Ребека и приятелите си — промълви той — но обещах на Толедо Сервантес и баща му — Синята мечка — че ще се върна, и…

— Толедо Сервантес ли каза? — прекъсна го внезапно капитанът — Сигурен ли си, че си чул правилно?

Куинси го погледна. Севаро беше пребледнял.

— Добре ли сте, сър? Какво ви е?

— Моля те, отговори на въпроса ми. Сигурен ли си, че това е името на онова момче?

— Разбира се, че съм сигурен. Никога не бих забравил името му.

— Разкажи ми нещо повече за тях, моля те.

— Но, сър…

— Моля те, Куинси, трябва ми повече информация за тях.

Куинси се замисли.

— Синята мечка ми разказа част от историята си. Когато майката на Толедо починала, той решил да го откъсне от града, за да забрави миналото. По пътя се присъединил към група индианци и така са се заселили на острова.

Сега си спомням, че той ме разпитваше за вас, капитане.

— За мен ли? — той не беше на себе си.

— Да, сър, когато му разказах как съм попаднал на острова, той ме попита дали зная нещо повече за вас, а сега и вие ме разпитвате. Ще ми кажете ли какво става?