Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 2

След тази случка Куинси стана всеобщ любимец.

На 26 август късно вечерта капитан Севаро и Куинси стояха облегнати на палубата и разговаряха.

— Тъжен си нещо, стажанте. Да не би някоя стажантка да е разбила сърцето ти? — пошегува се капитанът.

— Не, сър! — каза момчето — Мъчно ми е за сестра ми, за приятелите ми. Дали все още ме помнят, или вече са ме забравили?

— Разбира се, че те помнят, момче. Имаш близки приятели, сестра, която те обича, какво повече може да иска човек?

— Искам да бъда като вас, капитане. Вие сте добър, честен и откровен. Но аз не мога да се успокоя. Сестра ми вече е голяма, върви по своя път и…

— Слушай, младежо — прекъсна го рязко Севаро — ти също си поел по своя път, не го забравяй. Един ден ще станеш добър офицер, по-добър дори и от мен. Запомни, че истинският капитан не хленчи, и не се дави в море от сълзи — това е закон при нас. На мен също ми е тежко да те гледам така посърнал, но не се оплаквам, нали? Ти си роден моряк и не искам да се отказваш от призванието си. Ще направиш ли това, за което те моля?

Куинси не отговори веднага, но вече знаеше отговора. Трябваше да следва призванието си, а не да хленчи.

— Вие сте прав, капитане. Друг път и живот за мен няма. Искам да стана офицер…

— Капитане! — прекъсна ги кормчията — Задава се буря… О, господи, погледнете…

Нямаше нужда да казва това.

Капитан Севаро бе видял достатъчно, за да разбере, че си има работа с гигантски вълни — цунами, които можеха да разбият кораба с един-единствен удар.

— Всички в каютите! — извика той, след което пое руля и се запромъква в тъмнината. Но не можа да се измъкне от опасните плитчини и една вълна се разби на палубата със страшна сила.

Друга вълна нямаше, но тази едва не отне живота на капитана.

Боцманът се затича към него, но Севаро вече се изправяше, плюейки вода.

Заведоха го до каютата му, тъй като се нуждаеше от почивка.

Докато капитанът си почиваше Ференцио Малдини, който изпълняваше длъжността боцман, пое управлението на кораба. Бурята вече си отиваше. Няколко часа по-късно морето утихна съвсем.

Севаро, който се беше съвзел от удара на вълната, отиде лично да провери каютите. Това не беше негово задължение, но той искаше да се увери, че всички са добре.

Стигна до номер 15 и спря. Заслуша се — не се чуваше никакъв шум.

— Куинси — извика той тихо — вътре ли си?

Никой не му отговори.

Неясна тревога се появи в сърцето му. Отвори вратата и влезе. Дори леглото му беше непокътнато.

„Къде ли може да е?“ Севаро излезе от каютата и тръгна надолу по коридора. Тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Беше стигнал почти до палубата, когато насреща му се зададе Малдини.

— Капитане, какво се е случило? — попита той с недоумение.

— Куинси го няма. Разпръснете се, трябва да го открием.

Заповедта бе изпълнена, но момчето го нямаше на кораба. Спуснаха водолази в морето, но не откриха нищо.

На 27 август капитанът се свърза с бреговата охрана в Канкун.

Изпратиха специализиран екип, който претърсваше морското дъно през целия ден, но по-късно издирването бе прекратено, а в корабния дневник бе записано: