Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 18

Той остана сам!

Проклинаше съдбата за нещастната случайност, която го доведе тук. Най-лошото бе, че нямаше представа защо е арестуван. Той не познаваше законите на тази страна. Засега можеше само да чака.

Но не му дадоха време да мисли!

Появи се друг полицай — висок, строен мъж застана пред него и като му даде знак да го последва, го отведе в стая, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на кабинет на полицейски началник.

На бюрото, зад което седна полицаят, имаше някакъв уред, който приличаше на магнетофон. Разбра, че ще го разпитват, а дори не знаеше какво е направил.

Полицаят натисна копчето за записване и разпитът започна:

— Как се казваш, младежо?

— Куинси Дитрих Медейра. Аз съм испански поданик.

— Няма значение. Ние сме в Мексико, а тук имаме закон, който забранява да се спи по пейките в парковете и градините.

— Но аз не можех да зная това, сър.

— Защо не отиде в хотел?

— Нямам пари, сър, аз съм корабокрушенец, освен това пристигнах късно вечерта. Не знаех къде да отида.

— Как стигна дотук?

— Спасиха ме двама рибари — индианци, които живеят на остров Барбада. Нямам представа как съм стигнал дотам след крушението.

— А как се е движил корабът?

— Бяхме близо до Канкун, когато ни стигна буря. Една огромна вълна се разби на палубата и ме запрати в морето. Видях плаващо дърво и се залових за него. Сигурно съм припаднал, защото се събудих на острова.

— Как се казва корабът?

— „Делфин“.

— Сега ме слушай внимателно. Аз ще изляза за малко, не искам да мърдаш от мястото си. Ако това, което казваш, е вярно, всичко ще бъде наред. Но ако си ме излъгал и просто си един от многото нехранимайковци, с които всеки ден се налага да общувам, ще си имаш огромни неприятности. Ясен ли съм?

— Казах ви истината, сър!

— Ще видим!

Началникът изключи магнетофона и излезе. Куинси отново остана сам. Надеждите му бързо се стопяваха и страхът започна да се промъква в сърцето му.

Затворник на 13 години!

Тази мисъл го вледени! Нямаше сили да приеме провала, който го очакваше.

Когато началникът се появи отново, Куинси нямаше сили дори да го погледне.

— Добре ли си, младежо? — попита той загрижено.

— Да, сър, добре съм! — отговори момчето.

Полицаят се взираше в него, после остави някакъв документ на бюрото, въздъхна тежко и отново натисна копчето за запис.

— Корабът ти се е върнал в Испания, а ти си обявен за изчезнал.

Куинси го погледна озадачено.

— Изчезнал… но… как…

— Виж, Куинси! Най-лесно за мен е да те върна у дома, родителите ти сигурно са се поболели от мъка…

— Нямам родители! — отсече момчето — Имам сестра, но не зная дали е в Испания.

— О! — началникът се стъписа от изражението на момчето. — И какво ще правиш в такъв случай?

— Щом съм стигнал дотук, ще потърся военно училище. На всяка цена трябва да стана офицер. Дал съм дума пред хората, които са ми най-скъпи на този свят. Когато стана офицер, ще се върна у дома и така ще им се отплатя за мъката, която съм им причинил.

— Няма ли поне да ги потърсиш?

— Не, сър! Ако вие не ми помогнете, сам ще се справя.