Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 15

Слънцето ставаше все по-силно и Куинси усети как топлината прониква през дрехите му.

Нямаше да е толкова лошо, ако не бяха гладът и засилващата се жажда. Изпита облекчение едва когато слънцето залезе и се спусна нощта.

Но така и не успя да заспи, поради това, че през деня изгоря от слънцето. Болката не му даваше покой.

Той лежеше върху дървото съвсем сам, отпуснат и без надежда за спасение.

Около него имаше много вода, но прекрасно знаеше, че не бива да я пие. Опита се да отхвърли тази мисъл, но нищо не се получи. Реши да седне, за да се огледа за остров или поне някаква суша, но болката взе връх и той припадна.

Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, когато му се стори, че чува гласове, и сякаш някой го вдигна и го постави в нещо, което се влачеше по земята.

Всъщност бе стигнал до Мексиканския залив, където двама индианци — рибари видяха плаващото по течението дърво с момчето върху него. Занесоха го в една колиба и намазаха изгорелите места с мехлем. Куинси усети, че слагат мокри кърпи на челото му и отвори очи.

Беше ранно утро.

Пред него стоеше млад индианец с бронзово лице и перо на главата. Погледна го втренчено, след което се изправи и почти веднага изкрещя от болка. Погледна се — бе яркочервен, а кожата му се белеше. Отказа се от всякакви опити да се движи и се строполи обратно с неволен вик.

Индианецът го наблюдаваше внимателно, без да продума.

— Къде се намирам? — едва чуто промълви Куинси.

— В Мексиканския залив, кабалеро! — учтиво отговори индианецът.

— Но това е невъзможно! — възкликна Куинси — Само преди няколко дни бяхме близо до Канкун.

— Течението ви е отнесло насам, синьор…

— Казвам се Куинси. Куинси Медейра. А ти?

— Наричат ме Орлово перо, но името ми е Толедо. Толедо Сервантес.

— Говориш испански много добре. Ти ли ме спаси?

— Аз и баща ми — Синята мечка — ловяхме риба, когато те видяхме върху дървото. Той ще се върне след малко. А сега трябва да изпиеш това — подаде му паничка с някаква странна отвара — няма много лош вкус. От него ще заспиш, а когато се събудиш болката ще е изчезнала напълно.

Куинси се намръщи, но изпи отварата.

— Как се казва островът? — попита той.

— Това е остров Барбада. А сега заспивай. Утре ще поговорим пак.

Отварата изглежда бе доста силна, защото преди Толедо да довърши, Куинси потъна в дълбок сън. Той спеше съвсем спокойно, без да се пробуди. Индианецът го наблюдаваше и пазеше през цялото време.

Когато Куинси се събуди отново, младият Толедо го нямаше. Той се раздвижи, изправи се и се огледа.

Намираше се сред гората в колиба, построена от пръти и листа. Както бе казал индианецът, от болката нямаше и следа. Но от кожата му бе останала половината и се белеше като змия. Куинси усети аромата на прясна риба и тръгна да търси Толедо. Като се ориентираше по миризмата, той стигна до скалист бряг и там откри Синята мечка.

— Добро утро, сър! — каза той учтиво.

Индианецът се обърна и добродушна усмивка озари лицето му.

— А, значи си вече буден, сигурно си много гладен!