Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 13

Предстоеше му вечерна обиколка.

Той изтри сълзите си и тръгна към палубата. След като обиколи каютите, реши да провери какво прави Анджела, и също така да й върне писмото.

Когато стигна до каютата й, чу тих говор.

Кой ли можеше да е при нея? Може би Самюел?

Не, не е възможно!

Капитанът влезе направо, без да почука. Бе крайно изненадан, когато видя приятеля на Анджела — Арчи — който бе дежурен тази вечер.

Стана му неприятно и отново изпита ревност.

— Виж ти, виж ти — промърмори Севаро — Арчибалд Мортимър, изненадан съм, че те намирам тук, стажанте. Мисля, че днес си дежурен. Прав ли съм?

— Да, сър! Просто исках да видя Анджи… исках да кажа стажант де Каста.

— Е, вече я видя. Сега можеш да продължиш дежурството си, нали?

— Слушам, сър! — младежът побърза да излезе.

— Защо го направихте? — попита Анджела, когато останаха сами.

— Какво съм направил? — погледна я невинно Севаро.

— Я стига! Вие почти изгонихте Арчи от каютата.

— О, така ли? А известно ли ти е, че „мистър Арчи“ е дежурен и няма право да разговаря с никого, освен със стажант Гарсия, и то само да попита дали всичко е наред?

— Да, сър, но…

— Не искам това да се повтаря, стажант. Разбрахме ли се?

— Да, капитане! — тя замълча — Прочетохте ли писмото?

— Да, прочетох го — каза той тихо. Всъщност дойдох да ти го върна. Струва ми се, че Куинси е преувеличил малко. Аз не съм чак толкова добър, колкото си мисли. По-скоро съм един невежа, който…

— Знаете, че не е вярно — прекъсна го тя.

— Разбира се, че е вярно. Току-що изгоних приятеля ти. Ако това не е невежество, какво друго?

— Но вие постъпихте правилно. Той наруши правилата, а не биваше да го прави.

Те замълчаха за миг. Анджела го наблюдаваше внимателно и внезапно забеляза, че очите му са леко зачервени.

— Извинете за любопитството, сър, но ми се струва, че сте плакали. Така ли е?

Капитанът беше удивен.

— Ти си необикновена личност, Анджела де Каста — възкликна той — Прекалено наблюдателна си. Трябвало е да станеш надзирателка в затвор.

— Не отговорихте на въпроса ми все пак — тя преглътна подигравателния тон, с който бе изречен този мним комплимент.

— Добре де! — намръщи се той — И да е така, теб какво те интересува?

Тя се засмя.

— А вие сте най-голямото нацупено дете, което някога съм виждала.

— Защо го казваш?

— Погледнете се в огледалото, сър, и ще разберете.

Той я изгледа намръщено, но все пак се наведе над огледалото, което беше на бюрото и. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка, а след миг той избухна в истеричен смях.

— Господи! — Анджела бе възмутена. — Не можете ли да се държите сериозно поне за малко? Досущ като децата сте.

— Извинявай — с усилие успя да вмъкне капитанът — извинявай… аз… стана внезапно…

— Вие сте непоправим. Това са детинщини. Не подобава на един капитан, при това с чин полковник, да се смее така.

— Добре де — прекъсна смеха си Севаро — права си. Ти винаги си права!

— Не съм казала такова нещо.

— Това аз го казах.

— Ако нямате какво друго да ми казвате, по-добре си тръгвайте. А може би сте решили да ми върнете дежурството?

— Вече говорихме за това.