Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 11

— Но, Анджела…

— Не биваше да пускам Куинси на това пътешествие, което според него щеше да го направи офицер, беше прекалено малък за стажант на кораб. Но той толкова ми се молеше и плачеше, че не можах да го спра. Освен това, ако знаех кой сте, щях да ви благодаря от самото начало.

— Да ми благодариш! Но защо? — той не разбираше.

— Ще ви кажа, но не сега. Моля ви само за разрешение да се върна в каютата си.

— Разбира се! Можеш да се преместиш, когато поискаш, това е твое право. Успя ли да прегледаш вече графика?

— Не, сър, не успях.

— Добре тогава. Отменям дежурствата ти, докато се възстановиш напълно. Сега те оставям да си почиваш.

Той се изправи тежко с намерението да си върви, но Анджела го хвана за ръката и той я погледна изненадано.

— Благодаря, сър! — промълви тя със задавен глас.

— За какво?

— За това, че сте бил близо до Куинси като приятел и по-голям брат. Той беше щастлив, че ви познава.

Една сълза се търкулна по бузата и! Севаро се наведе и нежно я изтри.

— Ние двамата, Анджела — каза той тихо — заедно ще открием Куинси. Бъди сигурна в това.

— Да, сър!

Той взе графика и излезе.

Трябваше да го размести. Отвори на страницата с дежурствата и се вгледа внимателно в имената на стажантите. След кратко колебание реши да остави графика както си е, но бе твърде решен да поеме дежурствата на Анджела. В гърдите му напираше нова сила, за която не бе подозирал досега. Надеждата, че Куинси може да е жив се върна и го накара да се впусне в ново приключение. Копнееше да го види отново, да се вгледа в очите му, опита да си го представи как ли би изглеждал след десет години…

— Извинете, сър! — този глас го откъсна от мислите му.

— Анджела! — възкликна той — Какво правиш тук?

Тя бе облечена във военната униформа, но се виждаше, че още е отпаднала.

— Сър, дойдох да ви уведомя, че съм в състояние да поема отговорностите си. Аз съм тук, за да се уча, а не да се излежавам. Не искам никой да ме съжалява. Уверявам ви, че мога да поема дежурствата си.

Неочаквано капитанът избухна в смях, а Анджела се разгневи.

— Извинете ме за дързостта, сър, но държанието ви е непристойно.

Той продължи да се смее и тя се разгневи още повече.

— Може би казах нещо смешно? Или аз самата ви се струвам смешна?

Капитанът се заливаше от смях и на Анджела не и оставаше друго, освен да си тръгне.

— Ще дойда по-късно.

— Не, почакай — махна с ръка Севаро, и спря да се смее — не се присмивах на теб, а на думите ти.

— Но какво толкова казах?

— Значи си в състояние да поемеш дежурствата си, така ли? — той и подаде огледало — Огледай се добре, стажант де Каста. Огледай се и ми кажи какво виждаш.

Тя го погледна учудено, след което се взря в огледалото.

— Е, какво виждаш?

— Виждам отражението си, сър!

— Само това ли?

— По дяволите, полковник! Какво друго очаквате да видя?

— Ти си прекалено слаба, Анджела, — той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й — а сега ме погледни. Обзалагам се, че още си замаяна от лекарствата и от шока, който преживя. Ще пазиш леглото, докато се възстановиш напълно. Разбра ли ме?