Читать «Врагове» онлайн - страница 5

— Мъчително състояние! Никога не обичаш близките си така, както когато рискуваш да ги загубиш.

И когато каляската тихо прекосяваше реката, Кирилов изведнъж се сепна, също като да го беше изплашил плисъкът на водата, и се размърда.

— Слушайте, освободете ме — каза той измъчено. — После ще дойда у вас. Искам само да изпратя фелдшера при жена ми. Тя е сама!

Абогин мълчеше. Каляската, като се поклащаше и трополеше по камъните, мина пясъчния бряг и забърза нататък. Кирилов се размърда неспокойно от мъка и се озърна наоколо си. Отзад при оскъдната светлина на звездите се виждаха пътят и губещите се в мрака крайбрежни върби. Вдясно се простираше поле, равно и безкрайно като небето, в далечината тук-там, вероятно в торфените блата, горяха мъжделиви пламъчета. Вляво успоредно с пътя се простираше хълм, накъдрен от нисък храсталак, а над хълма неподвижно светеше голям полумесец, червен, леко забулен от мъгла и обкръжен от ситни облачета, които сякаш го оглеждаха от всички страни и го пазеха да не би да избяга.

В цялата природа се чувстваше нещо безнадеждно, болно, земята като паднала жена, която седи сама в тъмна стая и се старае да не мисли за миналото, се измъчваше от спомените за пролетта и лятото и равнодушно очакваше неизбежната зима. Накъдето и да погледнеш, вредом природата се разкриваше като тъмна, безкрайно дълбока и студена яма, откъдето не биха могли да се измъкнат ни Кирилов, ни Абогин, нито червеният полумесец…

Колкото повече приближаваше към целта каляската, толкова по-нетърпелив ставаше Абогин. Той мърдаше, подскачаше, вглеждаше се през рамото на кочияша напред. А когато най-после спряха пред парадния вход, красиво драпиран с платно на ивици, и Абогин погледна осветения прозорец на втория етаж, можеше да се чуе как трепереше дъхът му.

— Ако нещо се случи, не ще го преживея — каза той, като влизаше с доктора към вестибюла и потриваше от вълнение ръце. — Но няма суматоха, значи засега още всичко е благополучно — прибави той, като се вслушваше в тишината.

Във вестибюла не се чуваха нито гласове, нито стъпки и цялата къща изглеждаше заспала въпреки яркото осветление. Сега вече докторът и Абогин, които дотогава бяха в тъмнина, можеха да се разгледат един друг. Докторът беше висок, попрегърбен, облечен небрежно и имаше некрасиво лице. Нещо неприятно рязко, нелюбезно и сурово изразяваха дебелите му като на негър устни, орловият нос и апатичният му равнодушен поглед. Невчесаната глава, хлътналите слепоочия, преждевременно побелелите косми на дългата остра брада, през които прозираше гушата му, бледосивият цвят на кожата и небрежното непохватно държане — всичко това със своята безчувственост навеждаше на мисълта за преживяна нужда, несгоди, за умора от живота и от хората. Гледайки цялата му суха фигура, човек не можеше да допусне, че има жена, че би могъл да плаче за дете. Абогин пък представляваше нещо друго. Той беше пълен, солиден блондин с голяма глава и едри, но меки черти на лицето, облечен изящно, по най-последна мода. В стойката, в плътно закопчания сюртук, в гъстата коса и в лицето му се чувстваше нещо благородно, лъвско; той вървеше с вдигната глава и изпъчени гърди, говореше с приятен баритон и в начина, с който снемаше шала или поправяше косите на главата си, прозираше тънко, почти женско изящество. Дори бледността и детският страх, с който той, събличайки се, поглеждаше нагоре по стълбата, не накърняваха осанката му и не намаляваха ситостта, здравето и самоувереността, които лъхаха от цялата му фигура.