Читать «Врагове» онлайн - страница 4

Кирилов стоеше и мълчеше. Когато Абогин изрече още няколко фрази за високото призвание на лекаря, за саможертвата и прочие, докторът запита мрачно:

— Далеч ли трябва да се отиде?

— Не повече от тринадесет-четиринадесет версти. Имам превъзходни коне със себе си, докторе! Давам ви честна дума, че ще ви отведа дотам и обратно за един час. Само един час!

Последните думи подействаха на доктора по-силно, отколкото доводите за човеколюбието или призванието на лекаря. Той помисли и каза с въздишка:

— Добре, да вървим!

Бързо, вече с твърда крачка той тръгна към кабинета си и след малко се върна облечен в дълъг сюртук. Като ситнеше и тътреше крака около него, зарадваният Абогин му помогна да си надене палтото и двамата заедно излязоха.

Навън беше тъмно, но по-светло, отколкото в антрето. В мрака вече ясно се очертаваше високата прегърбена фигура на доктора с дълга остра брада и с орлов нос. От Абогин освен бледното лице сега се виждаха голямата му глава и мъничката студентска шапчица, едва закриваща темето. Шалчето се белееше само отпред, отзад се криеше под дългите коси.

— Вярвайте, ще съумея да оценя великодушието ви — мърмореше Абогин, като настаняваше доктора в каляската. — Скоро ще стигнем. А ти, Лука, гълъбче, карай колкото се може по-бързо! Моля те!

Кочияшът караше бързо. В началото се редяха неугледни постройки по продължение на болничния двор; навред беше тъмно, само в дъното на двора от някакъв прозорец се провираше през градинката ярка светлина и три прозореца от горния етаж на болничната сграда изглеждаха по-бледни от въздуха. Сетне каляската навлезе в гъст мрак; тук миришеше на гъби и се чуваше шепот на дървета; врани, разбудени от шума на колелата, се размърдаха в листака и вдигнаха тревожен жаловит крясък, сякаш знаеха, че на доктора е умрял синът, а на Абогин жена му е болна. Но ето започнаха да се мержелеят отделни дървета, храсталак; проблесна мрачно яз, върху който спяха големи черни сенки, и каляската се затъркаля по равното. Крясъкът на враните се чуваше вече глухо, далеч отзад, и скоро съвсем замлъкна.

Почти през целия път Кирилов и Абогин мълчаха. Само веднъж Абогин дълбоко въздъхна и промърмори: