Читать «Врагове» онлайн - страница 3

В противоположност на жена си докторът принадлежеше към онези натури, които в минути на душевни страдания чувстват потребност от движение. След като постоя край жена си около пет минути, той, вдигайки високо десния си крак, премина от спалнята в малката стаичка, наполовина заета от големия широк диван; от тук отиде в кухнята. Повъртя се около печката и леглото на готвачката, приведе се и през малката вратичка излезе в антрето.

Тогава отново видя бялото шалче и бледното лице.

— Най-после! — въздъхна Абогин и улови дръжката на вратата. — Да вървим, моля ви!

Докторът се сепна, погледна го и си спомни…

— Слушайте, вече ви казах, че не мога да тръгна! — каза той, като идваше на себе си. — Колко е странно!

— Докторе, аз не съм от камък, много добре разбирам вашето положение… съчувствам ви! — каза с умоляващ глас Абогин, положил ръка на шала си. — Но аз не за себе си моля… Умира жена ми! Ако бяхте чули този вик, ако бяхте видели лицето й, щяхте да разберете настойчивостта ми! Боже мой, а аз пък мислех, че сте отишли да се обличате! Докторе, времето е скъпо! Да вървим, моля ви!

— Не мога да дойда — каза на паузи Кирилов и се отправи към салона.

Абогин тръгна след него и го хвана за ръкава.

— Вие сте покрусен, разбирам, но аз ви викам не зъби да лекувате, не за експертиза, а човешки живот да спасявате! — продължаваше да моли той като просяк. — Тоя живот е над всяка лична скръб! Ето, аз моля за мъжество, за подвиг! В името на човеколюбието!

— Човеколюбието е нож с две остриета — раздразнено каза Кирилов. — В името на същото това човеколюбие аз ви моля да не ме откарвате. И колко е странно, ей Богу! Аз едва стоя на краката си, а вие ме заплашвате с човеколюбие! Аз сега не съм годен за нищ… за нищо на света няма да тръгна, пък и на кого ще оставя жена си? Не, не…

Кирилов замаха китките на ръцете си и заотстъпва назад.

— И… и не ме молете! — продължи той изплашено. — Извинете ме… Съгласно том тринадесети от законите съм задължен да отида и вие имате право да ме повлечете за яката… Заповядайте, влачете ме, но… аз не съм годен… Даже не съм в състояние да приказвам… Извинете…

— Напразно, докторе, ми говорите с такъв тон! — каза Абогин, като хвана пак доктора за ръкава. — Оставете тоя тринадесети том! Аз нямам никакво право да насилвам вашата воля. Ако искате — елате, ако не щете — ваша работа, но аз не към вашата воля се обръщам, а към вашето чувство. Умира млада жена! Казвате, че току-що е умрял синът ви, та кой, ако не вие, ще разбере моя ужас?

Гласът на Абогин трепереше от вълнение; в това треперене и в тона имаше много по-голяма убедителност, отколкото в думите. Абогин беше искрен, но странно, каквито и фрази да изричаше, всички те излизаха неестествени, бездушни, неуместно цветисти и сякаш дори оскърбяваха и въздуха в докторската къща, и умиращата някъде си жена. И самият той чувстваше това и защото се страхуваше да не остане неразбран, с всички сили се стараеше да придаде на гласа си мекота и нежност, за да надделее, ако не с думи, то поне с искреността на тона. Изобщо фразата, колкото и да е красива и дълбока, действа само на равнодушните, но невинаги може да задоволи онези, които са щастливи или нещастни; затова най-висш израз на щастие или нещастие е най-често безмълвието; влюбените се разбират един друг най-добре, когато мълчат, а пламенната, страстната реч, произнесена над гроба, трогва само чуждите — на вдовицата и децата на мъртвия тя изглежда студена и незначителна.