Читать «Врагове» онлайн - страница 7

Докторът се изправи. Очите му замигаха, наляха се със сълзи, острата брада се задвижи надясно и наляво заедно с челюстта.

— Позволете, как може така? — запита той, като се озърташе с любопитство. — Синът ми умря, жена ми измъчена, самичка в цялата къща… самият аз едва стоя на краката си, три нощи не съм спал… и какво? Заставят ме да играя в някаква си пошла комедия, да играя ролята на изтъркан реквизит! Не… не разбирам!

Абогин разтвори единия си юмрук, хвърли на пода някаква измачкана бележка и стъпи на нея като върху насекомо, което искаш да смажеш.

— И аз не виждах… не разбирах! — говореше той през стиснати зъби, като разтърсваше около лицето си единия юмрук, и имаше такова изражение, сякаш са го настъпили по мазола. — Не забелязвах, че той идваше всеки ден, не забелязах, че днес дойде с карета! Защо с карета? И аз не виждах! Глупак!

— Не… не разбирам! — мърмореше докторът. — Та какво значи това?! Та това е подигравка с личността, гавра с човешките страдания! Това е нещо невъзможно… за пръв път в живота си виждам!

С някакво забъркано учудване на човек, който едва сега започва да разбира, че тежко са го оскърбили, докторът вдигна рамене, разтвори ръце и като не знаеше какво да каже, какво да направи, отпусна се изнемощял в креслото.

— Хайде, разлюбила си ме, залюбила си друг — по дяволите, но защо пък лъжа, за какво е тоя подъл, изменнически трик? — говореше с плачлив глас Абогин. — За какво? И защо? Какво съм ти направил?… Слушайте, докторе — разпалено каза той, като приближи към Кирилов. — Вие бяхте неволен свидетел на моето нещастие и няма да крия от вас истината. Кълна ви се, че аз обичах тая жена, обичах я набожно, като роб! За нея всичко пожертвах: скарах се с близките си, изоставих службата си и музиката, прощавах й това, което не бих могъл да простя и на майка си или на сестра си… Нито веднъж не съм я погледнал накриво… не съм й давал никакъв повод! За какво е тая лъжа! Аз не искам любов, ала защо е тая мръсна измама? Не ме обичаш — тогава кажи го откровено, честно, още повече че знаеш възгледите ми по тоя въпрос…

Със сълзи на очи, треперейки с цялото си тяло, Абогин искрено изливаше пред доктора душата си. Той говореше разпалено, като притискаше с две ръце сърцето си, разкриваше своите семейни тайни без ни най-малко колебание и дори като че ли беше радостен, че най-после тия тайни се изтръгнаха навън из неговите гърди. Да можеше да поговори по такъв начин някой час и друг, да излее душата си, без съмнение би му олекнало. Кой знае, да речеше докторът да го изслуша, да му посъчувства приятелски, той може би, както това често се случва, би се примирил със своята мъка, без да протестира, без да прави ненужни глупости… Но случи се другояче. Докато Абогин говореше, оскърбеният доктор видимо се променяше. Равнодушието и учудването върху лицето му малко по малко отстъпиха място на изражение на горчива обида, негодувание и гняв. Чертите му станаха още по-резки, сурови и неприятни. Когато Абогин поднесе към очите му фотография на млада жена с красиво, но сухо и неизразително като на калугерка лице и запита може ли, гледайки това лице, да допусне, че то е способно да изразява лъжа, докторът внезапно скочи, очите му светнаха и той каза, като разчленяваше грубо всяка дума: