Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 25

Подобни недостатъци, колкото и да са много, могат да породят песимистично или бунтарско настроение само в малодушен и страхлив човек. Всички те имат случаен, преходен характер и се намират в пълна зависимост от жизнените условия; достатъчни са някакви си десет години, за да изчезнат или да отстъпят място на други, нови недостатъци, без които не може да се мине, и те пак ще плашат малодушните. Студентските грехове често ми дотягат, но това дотягане не е нищо в сравнение с радостта, която изпитвам вече тридесет години, когато разговарям с учениците си, преподавам им, вниквам в отношенията им и ги сравнявам с хора от друга среда.

Михаил Фьодорович злослови, Катя слуша и двамата не забелязват в каква дълбока пропаст ги увлича лека-полека това на вид невинно развлечение, като осъждане на ближните. Не усещат как обикновеният разговор постепенно преминава в присмехулство и подигравка и как двамата започват да прибягват дори към клевети.

— Да се пръснеш от смях с някои хора — казва Михаил Фьодорович. — Вчера отивам при нашия Егор Петрович и заварвам там един слуга на науката от вашите медици, третокурсник, струва ми се. Лицето му такова едно… в добролюбовски стил, с чело на мъдрец. Заприказвахме. „Та такива неща, казвам, млади момко. Четох, казвам, че някакъв немец — забравих името му — добил от човешкия мозък нов алкалоид — идиотин“. И какво мислите? Повярва и на лицето му се изписа уважение, един вид: ето какво могат нашите! А пък онзиден отивам на театър. Сядам. Точно пред мене седят някакви двама: единият „от насите“, като че юрист, другият чорлав — медик. Медикът пиян като файтонджия. На сцената — нула внимание. Дреме си човекът, чак клюма. Но щом някой актьор започне да произнася високо монолога или просто повиши гласа си, нашият медик се сепва, бута съседа си в хълбока и пита: „Какво казва? Нещо бла-а-родно?“ „Благородно“, отговаря тоя „от насите“. „Брраво!, реве медикът. Бла-а-родно. Браво!“ Той, виждате ли, пияният му дръвник, дошъл на театър не заради изкуството, а заради благородството. Благородство му дотрябвало!

А Катя слуша и се смее. Смехът й е някак странен: вдишванията се редуват бързо и ритмично с издишванията — сякаш свири на хармоника — и при това се смеят само ноздрите й. А аз падам духом и не зная какво да говоря. Ядосан, избухвам, скачам от мястото си и викам:

— Млъкнете най-сетне! Какво сте седнали тук като две келяви жаби и тровите въздуха с дишането си? Стига!

И без да дочакам кога ще престанат да злословят, решавам да си тръгна. А и време е вече: десет минава.

— А аз ще остана още малко — казва Михаил Фьодорович. — Може ли, Екатерина Владимировна?

— Може — отговаря тя.

— Bene. В такъв случай нека донесат още една бутилка.