Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 23

И веднага рязка промяна в разговора:

— Преди три години, Николай Степанович помни, ми се падна да чета тая реч. Горещо, задушно, мундирът ме стяга под мишниците — истинско мъчение! Чета половин час, един час, час и половина, два часа… „Е, мисля си, слава Богу, останаха още само десет страници“. А накрая имаше едни четири страници, които изобщо можех да не чета и смятах да ги пропусна. „Значи, останаха, мисля си, само шест“. Но, представете си, хвърлям един поглед отпреде си и виждам: на първия ред седят един до друг някакъв генерал с лента и владиката. Горките, вдървили са се от скука, блещят очи, за да не заспят, и все пак се мъчат да покажат, че слушат с внимание, разбират какво им се чете, и им харесва. „Добре, мисля си, щом ви харесва, тогава на ви!“ Напук взех и прочетох ония четири страници.

Когато говори, се усмихват само очите и веждите му както изобщо при ироничните хора. В тоя момент в погледа му няма нито омраза, нито злоба, но той става остър и в него проблясва онази особена лисича хитрост, която понякога може да се забележи само у твърде наблюдателни хора. Ако трябва да говоря още за очите, бях забелязал още една особеност в тях. Когато поема от Катя чашата или изслушва забележката й, или пък я изпраща с поглед, щом излезе за малко от стаята, в очите му забелязвам нещо кротко, молещо, чисто…

Прислужницата прибира самовара и слага на масата голямо парче сирене, плодове и бутилка кримско шампанско, доста лошо вино, което Катя беше обикнала, когато живееше в Крим. Михаил Фьодорович взема от етажерката две колоди карти и почва да реди пасианс. Както той уверява, някои пасианси изискват голяма съобразителност и внимание, но въпреки това, докато ги реди, не престава да се забавлява с приказки. Катя внимателно следи картите и повече с мимика, отколкото с думи, му помага. През цялата вечер тя изпива не повече от две чаши вино, аз изпивам четвърт водна чаша; останалата част от бутилката се пада на Михаил Фьодорович, който може да пие много и никога не се напива.

През пасианса ние решаваме различни въпроси, предимно от най-висш порядък, при това най-много си изпаща онова, което най-много обичаме, тоест науката.

— Науката, слава Богу, е изживяла времето си — казва Михаил Фьодорович с паузи. — Песента й е изпята. Да, уважаеми. Човечеството вече почва да чувства потребност да я замени с нещо друго. Израснала върху почвата на предразсъдъци, откърмена с предразсъдъци, сега тя представлява същата квинтесенция от предразсъдъци, както нейните изживели времето си баби: алхимията, метафизиката и философията. И всъщност какво е дала тя на хората? Че между учените европейци и китайците, които нямат никаква наука, разликата е съвсем нищожна, чисто външна. Китайците не са познавали науката, но какво са загубили?

— И мухите нямат хабер от наука — казвам аз, — но какво от това?

— Напразно се сърдите, Николай Степанич. Това го приказвам тук, между нас… Аз съм по-предпазлив, отколкото си мислите, и не бих взел да говоря това навсякъде, пази Боже! Сред масите съществува предразсъдък, че науката и изкуствата стоят по-високо от земеделието, търговията, по-високо от занаятите. Нашата секта се храни от тоя предразсъдък и не ние ще го унищожаваме. Пази Боже!