Читать «Ана на шията» онлайн - страница 4

— Мерзавци! Негодяи! Развалили сте инструмента!

Вечер мъжът на Аня играеше карти с колегите си, с които живееше под един покрив в държавното жилище. Когато играеха карти, идваха и жените на чиновниците — грозни, безвкусно облечени, груби като готвачки — и в квартирата започваха клюки, също толкова грозни и безвкусни като самите чиновниши. Случваше се Модест Алексеич да отиде с Аня на театър. В антрактите не й даваше да направи и крачка встрани от него, ходеше под ръка с нея по коридорите и във фоайето. Когато се поздравяваше с някого по коридора, веднага шепнеше на Аня: „Статски съветник… приемат го у негово сиятелство…“ или „Състоятелен… има собствена къща…“ Когато минаваха покрай бюфета, на Аня много й се приискваше нещо сладичко; тя обичаше шоколад или ябълков сладкиш, но нямаше пари, а се стесняваше да помоли мъжа си. Той вземаше круша, стискаше я с пръсти и питаше нерешително:

— Колко струва?

— Двадесет и пет копейки.

— Гледай ти! — казваше и поставяше крушата на мястото й; но тъй като му беше неловко да се оттегли от бюфета, без да купи нещо, искаше газирана вода и изпиваше сам цялата бутилка, от очите му изскачаха сълзи и в този момент Аня го ненавиждаше.

Или пък, внезапно почервенял, й говореше бързо:

— Поклони се на тази стара дама!

— Но аз не я познавам.

— Няма значение. Това е съпругата на управителя на казионната палата! Поклони се, на теб говоря! — разпореждаше се той настойчиво. — Няма да ти падне главата.

Аня се покланяше, главата й в крайна сметка не падаше, но беше мъчително. Тя правеше всичко, което искаше мъжът й, и се ядосваше на себе си, че се беше подмамила като последна глупачка. Бе се омъжила за него само заради парите му, но сега и пари имаше по-малко, отколкото преди сватбата. По-рано баща й даваше поне по двадесет копейки, а сега нямаше пукнат грош. Не можеше да взима тайно или да проси, страхуваше се от мъжа си и трепереше пред него. Струваше й се, че отдавна вече носи в душата си страх от този човек. Някога в детството като най-внушителна и страшна сила, приближаваща бавно, като облак или локомотив, готова да я премаже, си представяше винаги директора на гимназията; друга такава сила, за която винаги говореха в семейството и от която незнайно защо се страхуваха, беше негово сиятелство; имаше и още десетки по-дребни сили, между които учителите от гимназията, с бръснати мустаци, строги, неумолими, и сега, накрая, Модест Алексеич, човек с принципи, който дори в лице приличаше на директора. И във въображението на Аня всички тези сили се сливаха и като страшен, огромен бял мечок се приближаваха бавно към слабите и виновните, такива като нейния баща, и тя се страхуваше да противоречи и насилено се усмихваше и се преструваше, че изпитва удоволствие, когато я галеха грубо и оскверняваха с прегръдки, които я изпълваха с ужас.