Читать «Последното желание» онлайн - страница 91

Павета млъкна, ужасена, гледайки барона с широко отворена уста. Силата отслабна рязко.

— Хайде! — изрева Мишовур, размахвайки пръчката. — Хайде, вещерю.

И те удариха. Зеленикавата сфера, обграждаща принцесата, се пръсна от удара като сапунен мехур, пустотата незабавно изсмука вилнеещата в залата Сила. Павета падна тежко на пода и се разплака.

Сред тишината, настъпила след грохота, сред погрома и опустошението, натрошените мебели и полумъртвите тела, започнаха да се чуват гласове.

— Цуах оп арсе, дхоул и бадрайгх, мал ан цуах — повтаряше Крах ан Крайт на езика на островитяните, бършейки кръвта, стичаща се от прехапаните му устни.

— Вземи се в ръце, Крах — изговори с усилие Мишовур, изтупвайки дрехата си от кашата от елда. — Тук има дами.

— Каланте! Любима моя! Каланте! — повтаряше Ейст Туирсеах в паузите между целувките. Кралицата отвори очи, но не се опита да се освободи от прегръдките му. Само каза:

— Ейст! Хората гледат.

— Нека гледат.

— Няма ли някой да ми обясни какво беше това? — попита управителят Висегерд, докато изпълзяваше изпод един скъсан гоблен.

— Не — отвърна вещерът.

— Доведете лекар! — извика с тънък глас Виндхалм от Атра, наведен над Раинфарн.

— Дайте вода тук! — викаше един от братята от Стреп, Държивръх, опитвайки се да загаси със собствения си кафтан един горящ гоблен. — Вода, по-бързо!

— И бира! — изхриптя Кудкудяк.

Няколко рицари, все още в състояние да стоят на краката си, се опитваха да вдигнат Павета, но тя ги отблъсна, стана и тръгна с несигурни крачки към камината, до която, облегнат на стената, седеше Таралежа и несръчно се опитваше да свали омазаните с кръв пластини на ризницата си.

— Каква е днешната младеж! — изсумтя Мишовур. — Рано започват! Само едно им е в главите.

— А какво по-точно?

— Нима не знаеш, вещерю, че невинна девица не може да използва Силата?

— Да я вземат дяволите нейната невинност — промърмори Гералт. — И изобщо, откъде има такива способности? Доколкото ми е известно, нито Каланте, нито Рьогнер…

— Наследила го е през поколение, това е сигурно — отговори друидът. — Баба й Адалия вдигаше подвижен мост с движение на веждата си. Хей, Гералт, погледни! Тя изобщо няма да се успокои!

Каланте, увиснала на рамото на Ейст Туирсеах, посочваше ранения Таралеж на стражите. Гералт и Мишовур побързаха да се приближат, но както се оказа — напразно. Стражите отскочиха от полулегналото тяло и отстъпиха назад, шепнейки нещо неразбираемо.

Чудовищната зурла на Таралежа се разпадаше, размиваше се, губеше очертания. Иглите и четината се превърнаха в черни, блестящи, къдрави коси и брада, обрамчващи бледо, ъгловато мъжко лице, украсено с голям нос.

— Какво… — заекна Ейст Туирсеах. — Кой е това? Таралежа?

— Дуни — изрече нежно Павета.

Каланте се извърна, стиснала зъби.

— Омагьосан? — избоботи Ейст. — Но как…

— Удари полунощ — каза вещерът. — Точно сега. Звънът, който чухме по-рано, беше недоразумение и грешка. На звънаря. Нали така, Каланте?

— Точно така — простена мъжът на име Дуни, отговаряйки вместо кралицата, която, впрочем, нямаше никакво намерение да отговаря. — Но може би някой, вместо да бърбори, ще ми помогне да сваля ризницата и ще повика лекар? Откаченият Раинфарн ме наръга под ребрата.